Опитах се да мина пред него. Ръката му ме сграбчи за рамото, силно ме блъсна към оградата. Спънах се, погледна ме как се олюлявам. Единственото му желание беше час по-скоро да се отърве от мен, от всичко, свързано с мен!
— Ще се върнеш! Както си правил винаги, един ден пак ще дойдеш и ще паднеш в краката ми.
— Този ден никога няма да настъпи.
— Ще чакам този ден.
— Напразно ще чакаш!
Гласът му, който се смеси с чуруликането на безгрижните птички, беше като лед. Застанах пред колата.
— Пътят ти е открит. Натисни газта и тръгвай!
— Дръпни се оттам, искаш да те премажа ли?
— Аз отдавна съм премазана. Хайде, смачкай ме, размажи ме!
За миг вдигна ръката си във въздуха и я спусна. После, избутвайки ме назад, отново ме вкара в градината. Градинарят запали осветлението.
— Ти си една глупачка — каза Ферда. — Жалко, много жалко направи!
Имаше възможност да изрази съжалението си и да отстъпи назад, но пак не се съгласяваше и не се отказваше да напада, въпреки че беше виновен. Отиваше при Алие, знаех го. Въпреки че вътрешно не му се щеше. Желанието му беше хем да бъде независим, хем да остане и неотменна част от живота ми. Накрая беше разбрал, че няма да му разреша подобна ситуация.
— Отиваш на грешен адрес! — извиках от градинската врата. — Чуваш ли, тя е грешен адрес!
Не ме чу, не можеше да ме чуе. Беше вече човек без покрив над главата си. Беше избрал свободата на желанието, на пожелаването, но се страхуваше. Обърна се и ме погледна за последен път. Бях разтърсена от нескритата омраза в погледа му. Погледнах към щъркеловото гнездо на покрива на отсрещната къща.
После чух трясък от затварящата се врата на колата и шума на мотора.
16.
С дни обикалях наоколо. Чувствах се така, сякаш бях паднала от високо и по някаква случайност бях останала жива. Спях дълго, не исках да се събудя. С мъка ставах от леглото, обхождах една по една стаите на опразнената къща, увеличавах звука на стъпките си, кънтящи върху дървения под. Влачех се в кухнята, хола, градината, че и в аптеката.
Аптеката.
Печеленето на пари вече не ме интересуваше. Имах нужда да работя, за да прекарвам по-лесно безкрайното, мъртвото време. Здравните осигуровки, сверяването на касовите бележки с рецептите от Здравната каса, кредитните карти.
Беше скучно, отвличаше вниманието ми.
Когато ми ставаше напрегнато, излизах и се разхождах до железопътната гара. Въпреки че дърветата си бяха дървета, храстите — храсти, цветята — разноцветни и подредени, откакто Ферда си замина, всичко беше недостатъчно, наполовина.
Езерото отвъд, дъждът, който удряше в прозорците на градските кафенета, бученето на вятъра в сребристите тополи, кестените и боровете, вечерните часове, в които птиците чертаеха кръгове в небето, нищо не ме радваше вече, не ме учудваше, не предизвикваше друго чувство.
Бях изпаднала в черна дупка, исках да бъда всмукана, погълната, а след това отново да се върна на земята. Да умра и да се съживя съвсем невинна. Дотогава щях да бъда безпаметна, празна и същевременно твърда като стомана. И сякаш нищо не се беше случило, щях да се изправя, да изтупам праха от себе си и да поема по пътя на живота.
В миналото с Ферда бяхме завързали няколко приятелства. Повечето бяха двойки, които живееха в Истанбул и идваха в града само през летните месеци и уикендите. Отдавна бях прекъснала връзките си с тях. С местните всъщност не станахме близки, като се изключат пазаруването, разговорите на крак, поздравленията.
Сутрин се събуждах с чувството, че съм се изгубила, че съм изпуснала всичките си срещи, мислех си: обикнах го, той беше моето бъдеще.
Какво бях аз без него, притежавах ли нещо, което имаше самостоятелен смисъл в моя живот?
Когато се разчу, че ми е изневерил, оставил ме е и е заминал със сестра ми, не пожелах нито да ме утешават, нито да ме съжаляват. Винаги съм мислила, че е по-добре да убиеш човека, вместо да го съжаляваш. Не знаех езика на съжалението. Затворих се в себе си.
Така или иначе, щях да се притеснявам от подобни думи и да откажа да разбирам какво говорят другите. С далечно, фалшиво безразличие щяха да ме посъветват да проявя търпение. Да ме упрекнат, че преувеличавам изневярата. И те бяха преминали през подобни неща, но бяха успели да запазят напълно както себе си, така и реда, който бяха създали. Какво преимущество пред това, което ме беше сполетяло, пред това, което бях преживяла!
Бях неспособна да се съобразявам с обичайното поведение, да седна и да се оплаквам на някого. Със запушени уши вървях към себе си. Хранех се, колкото да не умра, с хляб, прясно и кисело мляко, които Хасан и Шенюл оставяха пред вратата ми с почтително мълчание. Като животно, скрито в дупката си, им давах малки знаци, че съм жива.