Мисля, че до известна степен причината после да ме сметнат за единствената заподозряна за това, което се случи, е, че се държах гордо. И все пак не след дълго хората, които пошумяха и говореха непрекъснато, се отдръпнаха.
Някои от тях идваха от време на време в аптеката, други срещах на улицата или на гробищата. Когато някой започнеше да ми дава акъл, бързо се отдръпвах. Повечето вече не ги познавах. Бях ги изтрила и забравила.
Какво голямо облекчение е за човека да не помни какво са му направили, когато е бил под наркоза.
Техният живот беше ужасен. Задушни спални, тела, изстинали за любов, криене зад ежедневието. Трудно беше да издържиш жив на тези неща. Човек трябваше в известна степен да се е самоубил или най-малкото да се е самоосакатил.
Може би, ако имах един сговорчив мъж, който не познава любовта и омразата, който ще стои до мен, ще се усмихва и няма да поглежда към други, или разкаян, ще се върне от пътя, по който е тръгнал, и ще се укроти, аз нямаше да му разреша да си тръгне и презирайки го, изпитвайки тайно гняв, щях да прекарвам нощите с главоболие в отделно легло. Щях да го чакам да умре и да мечтая за свободата.
Според тях това беше „щастлив“ живот. Или щастлива смърт.
Предпочитах да умра от мъка.
Бъдещето ми изглеждаше напълно невъзможно като обещанието за рая. В най-хубавите си години, във възраст, когато много жени започваха наново живота си, аз в горда забрава се борех с инерцията на живота. В погледа ми имаше такава безнадеждност, че се плашех от собственото си лице.
Все същата дълбока липса — да съм обичана, сърцето и леглото ми са празни, никога повече няма да обичам.
Много бях оскърбена, но нима аз нямах никаква заслуга за случилото се?
Можех ли да се държа по-гъвкаво, да понеса с мълчание процеса на отминаване и прощавайки му, да го задържа при себе си?
Бях ли положила достатъчно усилия за това, или, предизвиквайки го, не му бях оставила друга възможност, освен да си отиде? В отговорите си стигах все до едно и също място: можех да зачеркна миналото, ако не беше продължил тайно връзката си с Алие.
След като се посъвзех малко, пак започнах да ходя в Истанбул, при Джемал, казвайки си, че го правя, за да не замръзне от студ сърцето ми. При приятелството в онази спокойна стая, в която не проникваше слънчев лъч.
Един телефон, уговаряне на часа.
Разсейване пред огледалото, докато се опитвам да изчистя лицето си от следите, останали от нощта, а душата от призраците. И да се подготвя за ремонта. После кратко пътуване за разходка и среща.
Временно съществуване, което обикновените хора ще сметнат за падение. Безпогрешна сърдечна щедрост. Отново превръщане в „никой“ и олекване. Между нас нямаше принуда. Нямаше битка, конфликт, покровителство или враждебност. Обратно — имаше доверие. Съществуването, далече от неконтролируемата обвързаност и тъмната страст, беше от мекичка тъкан, която ни беше обгърнала заедно.
Всяко нещо се изживяваше нормално. Няколко думи, малка шега, някакъв външен глас. Лекичко, гъделичкащо захапване на меката част на ухото. Бавно напредване на сладка стипчивост към тялото, към мълчанието. С Джемал бавно си връщах изоставената ми, изгубена душа. Превръщах се в личност без пукнатини, без наранявания и едва тогава случилото се със задна дата се изтриваше, оставаше само изневярата.
— Обичаш ли жена си? — попитах го веднъж.
— Много я обичам. Ние сме една щастлива двойка.
— Въпреки това й изневеряваш!
— Не. С теб преминавам през други води, други гори, но пак вървя към нея, стигам на пътя за нея. Вълнението ми, екстазът се отразяват и на нея.
Аз също знаех, че когато бяхме заедно, изпитвайки копнежа на желанието, достигахме до нещо отвъд телата ни, но тези романтични думи не ме убеждаваха. Трудно беше да се проумее липсата на разбиране за вина и страх у Джемал.
Разказваше: много хора живеят така, без болка, без проблеми. Необходимостта човекът да се въздържа, за да преодолее противоречието между верността и ненаситното желание на плътта, беше мъчителна, не беше лесна. В природата нямаше такъв закон, защото животът беше много по-богат. Въпреки това се налагаше да не казваш, да се държиш добре и да не обиждаш човека, с когото живееш заедно.
И Ферда ли беше поискал да живее по този начин? Не, той като женкар, използващ всеки удобен случай, ненаситно, лакомо беше посягал на всяка изпречила му се жена. Различната плът, мирис, вълнението, което предизвиква новото! Това беше рецептата за изневяра на Ферда. Подлудяваше ме това бездушие. А с мен Джемал почиташе чудотворното завръщане на един уморен спомен.