Докато се разсъбличахме, завесата бавно падаше, слагаше се точка на един финал, тялото ми, което се разтваряше с ласките, ме повличаше към едно ново настояще. Загасях светлината. Лежах с него в тъмнината. Любене без слънце, без сенки, естествено, спокойно. Чувах стъпките, които идваха от тротоара долу, дишането му, ударите на сърцата ни, но не ми принадлежеше.
Оставих на Ферда да заведе делото за развода. Изпратих му писмено уведомление, в което му съобщавах, че съм обявила за продан терена на оранжерията и трябва да го опразни. Срокът на първия ни договор беше изтекъл, после автоматично бе продължен и до изтичането оставаха четири месеца. Нямаше да го подновя. Този срок беше достатъчен, да събере каквото има и да се изнесе.
Не, не направих това, както той каза после, за да изпадне в трудно положение и да се върне. Онази земя не ни беше сближила, не беше и достатъчна, за да ни задържи заедно. Докато оранжерията беше там, аз нямаше да намеря покой. Най-добре беше Ферда да напусне градчето и да си отиде.
Въпреки че не намираше това за подходящо, батко Ирфан изпрати уведомлението. Казваше, че се държа емоционално, че все пак Ферда ще възрази. Аз се надявах на същото, но Ферда, вместо да се откаже от гордостта си, да превие врат, предпочете да ме зачеркне и да ме отхвърли. Разочаровах се, защото не исках да се получи така.
Една седмица след изтичането на срока Ферда се обади на Хасан и събра оранжерията, доколкото беше възможно. Работата продължи около седмица. Повечето от растенията бяха в саксии, но не беше лесно да се съборят покритите терени, да се развали градината, да бъдат извадени с корените някои дървета и да се отнесат. Нанесе доста щети. Работниците бяха с насълзени очи.
Когато научих за това, сърцето ми беше разбито. Разбрах, че моето рязко поведение не е нищо друго, освен демонстрация на инат. Суровото ми и прибързано поведение беше несправедливо не само към Ферда, но и към работниците.
На кого и за какво бе послужила моята безпощадност?
Ферда беше лош, а нима аз бях много добра!
Не можеше ли да си остане оранжерията, сцена на безброй спомени! Ферда, като се изключат мъжките му слабости, беше уважаван мъж, много по-достоен от други мъже. А аз се бях държала недостойно, невъзпитано.
Може би нямаше грешка в противоборството ни. Не ме ли привличаше тайнствеността на личността му?
Не беше ли предизвикателна несговорчивостта му, дори изневерите му?
Те бяха предпазили любовта ми да се стопи до права линия и да изчезне. Ако можех да контролирам страстта си, можехме да остареем заедно.
В деня, когато се отбих в опразнената оранжерия, видях, че са се сринали и любовта, която беше започнала там, и собственият ми живот. Наоколо приличаше на бойно поле, на което битката е завършила с поражение и опустошение. Съборени празни бидони, саксии, избледнели, изсъхнали декоративни растения, мъртви цветя, изпокъсани найлонови покривала… всичко бе толкова тъжно, че… Там видях дълбоката болка на Ферда, Въпреки че моята личност беше изворът на болката му, бях унищожена окончателно. В този момент разбрах, че съм пропиляла нещо, което е извън мен, и се почувствах като опасно същество с непредсказуеми действия.
Влязох в бараката. Още миришеше на чай, мокри чували и вестници. Диванът, на който някога се бяхме любили, беше потънал в прах, по земята имаше смачкани товарителници, фактури. Гумените ботуши на Ферда се бяха катурнали пред вратата, сламените му шапки с оръфани краища бяха захвърлени върху масата.
От всички страни ме нападаха спомени.
Мигът в първия ден, когато дойдохме да видим градината, в който в бараката нетърпеливо се хвърлихме един към друг и се целунахме, неговите думи — искам те заедно с това място…
Когато вървяхме ръка за ръка по чакълената настилка и се смеехме във виелицата.
Чаят, който пиехме, загледани в сребристите тополи и пролетната зеленина.
Розовеещите вечери, в които спорехме за любовта и верността.
Там преживях отново цялото щастие, което бе безумно стъпкано в една безсънна нощ. Майка ми беше умна жена. Казваше — тайните трябва да останат тайни.
Всеки има слабости, мигове на скрити страсти и тайни, които избягва да си спомня. Далечна звезда, блестяща със слаба светлина на небосвода на миналото, или една скрита в пазвата ни бутилчица, пълна с мръсна течност, за която се страхуваме, че при силен удар ще се пръсне на парчета.
Безмилостно бях грабнала бутилчицата на Ферда, счупих я и я захвърлих. Никога нямаше да ми прости!