Трета част
Тук никой няма да дойде след теб! Твоите стъпки лично са изтрили пътя, който си оставил зад себе си. И върху пътя е написано следното: „Невъзможно“.
Фридрих Ницше
17.
С дни ровичках, претърсих ъглите на чекмеджетата, прелистих отново книгите, страница по страница. Без умора проверявах джобовете на дрехите, всички кътчета в шкафовете. Яростно търсех писмо, бележка, снимка, някакво послание — и аз не знаех какво, но търсех нещо. Не можах да намеря. Отначало се ядосах, после ме обхвана унес, като че ли се нося по водата.
Не можех да бъда напълно сигурна.
Защото колкото пъти зарязваше всичко и си тръгваше, толкова пъти се беше връщал обратно. Не можеше да ме изтрие и да ме захвърли, пак щеше да дойде. Ако не за друго, щяхме да се срещнем още един път лице в лице, поне за да сложим последната точка. Изпратих му есемес, в който казвах, че трябва да поговорим за развода, не получих отговор. Не вдигна телефона и двата пъти, когато го потърсих. Естествено, тази работа можеше да свършат и адвокатите ни, но щеше да е добре да дойде и да си вземе вещите. Така щяхме да поставим последната точка.
Последната точка?
Коя последна, защо? Не беше ясно.
Не знаех какво липсва, но в себе си изпитвах чувство, че нещо е останало наполовина. Нещо, което не беше станало, което не ме задоволяваше. Седя и мисля кой кого изигра. Много лошо се бяхме разделили, да, но моята ярост в онази нощ беше нормална първоначална реакция на жена, която научава, че е била лъгана от години. А изходната ми точка беше търсенето на компромис. Ако в онази вечер се беше отнесъл с любов към мен, можех да му простя, както бях обещала. Не, той беше търсил повод да избяга при Алие, беше предпочел да стане скандал.
За да избяга и после съвсем окаян да се върне при мен!
Нямаше друг шанс. Алие беше небрежна, невъзпитана, нахална жена, беше неспособна да му сервира паница манджа. Щеше да му оскубе перата и пак да ми го изпрати. Иска — не иска, Ферда пак щеше да капитулира пред мен.
Мечтаех си.
Като дойде, няма да го прегърна. Събуй си обувките, ще го нахокам, хвърляйки му чехлите, не внасяй в къщата ми мръсотията от местата, където си се шлял! А той ще отклонява погледа си отчаяно, ще се срамува, че отново ми е паднал в ръчичките.
Добре ли си, ще го попитам, щастлив ли си? Знаейки много добре, че не е. А аз ще бъда добре. Защото моят длъжник е дошъл пред вратата ми и ще ми върне борча.
Разкажи де, ще му кажа, какво се случи. Ще мълчи. Какво ли може да ми разкаже! Ще бъде силно разтърсен от това, че от връзката му с Алие душата му се е превърнала в скъсан парцал, а може би ще е мъртъв духом. Останал без нищо, което да предложи на себе си или на другиго, безмълвен, сляп, като жалко куче ще се влачи в краката ми! Ще му покажа мястото. Моля! Седни!
Навън небето е притъмняло, убити цветове. Тъмносив дим се вие от един комин, ято гарги, летящи към езерото, улична котка на сиви и бели петна, разхождаща се върху стената на градината. Всичко е едно и също. Ще седим пред прозореца, гледайки тези неща, отегчавайки се един от друг.
Да беше си тръгнал вече, ще си помисля, боли ме главата.
После щеше да бъде нито хубаво, нито лошо. Тъй като сме преживели и изчерпали всичко хубаво и грозно. Ще подредя едно под друго всичко, което е извършил, и ще му представя солидна сметка. Дори няма да отговарям на въпросите и възраженията му. Ще бъда пак решителна, открита и ясна. Колкото може да бъде някой, загубил всичко, разбира се!
Това ли беше последната точка? Така ли щеше да стане?!
По цял ден се мотаех в аптеката. Вечер се прибирах, в полусъзнание се строполявах на дивана и си мислех за отминалия празен ден. Това, което ме уморяваше и изтощаваше, беше безцветната, скучна празнота.
В някои нощи се въодушевявах и изливах в дълги писания чувствата, които изпитвах. В писмата, които нямаше да изпратя, се обръщах към Ферда. Без да се отегчавам и уморявам, му припомнях дните ни — великолепни, обикновени, леко горчиви, горчиви и още по-горчиви. Свободно изливах душата си в редовете, простиращи се от заплахи до проклятия. Отдалече го виждах по-добре, но каквото и да напишех, гласът ми се връщаше обратно от посоката, от която зовях, като мъчително ехо на мълчанието ми. Тогава надеждата ми угасваше и още повече се заинатявах.
Имах нужда от противоотрова, за да не умра от собствената си отрова. Противоотровата, макар и временно, беше утешение. Някой, когото ще пожелая, но няма да си правя труд да опозная, ще го прегръщам, но няма да го обичам. Защото хем не можех да издържам самотата, хем копнеех за волна самота.