Не исках вече и Джемал. И той беше от същия род, самоизмамваше се. Ако жена му чуеше, ако научеше, щеше да се почувства наранена. Освен това сред онези прашни антики бях започнала да усещам и себе си като антика. Дори любенето трябваше да бъде радостно, ярко, необятно!
Противоотрова.
С течение на времето можех да включа някого в живота си. Посредствен приятел за бъдещето. Безвкусна връзка, обвита в категорична вярност и възхищение, в която хрисимите прегръдки и мокрите целувки нямаше да вършат работа. Невъзможно. Скоро щях да го отблъсна, щеше да ми омръзне. Щеше да ми бъде товар. Аз бях една нещастна вещица, набутана в ъгъла, щях да умра съвсем сама, привързана към неосъществената си мечта. Не бях необходима никому.
Какво щеше да стане, докъде щях да стигна? Нощем си гледах на карти. Картите се подреждаха случайно една до друга и показваха много повече състоянието ми, отколкото да подсказват знаци за бъдещето. Или бъдещето ми беше толкова объркано, че не можеше да се смести в една колода карти, или вратата на всички предсказания се отваряше към нищото.
Три месеца, след това пет, осем. Не дойде.
Чувствата ми към Ферда претърпяха бавна, неразбираема за мен промяна. Любовта ми, която се беше изчерпала, или вярвах, че е така, се възобнови с натрапчиво желание, подобно на треска. Пак ме обзе упорството, че ми липсва. Отново започнах да изгарям с тъпата болка на дивото желание. Нетърпимо беше хем да превия врат пред враждебността на желанията си, хем да бъда така далече от него, от себе си дори. Нямах покой дори в сънищата.
Пет, осем, десет месеца. Не дойде.
Когато разбрах, че няма да дойде, започнах да си мисля да затворя аптеката, да дам къщата под наем и да се пренеса в Истанбул. Да се смеся с тълпата, с нови хора, нови връзки, различна среда. Или нова умора, напразни търсения, закъснели сърдечни разочарования. Хора, които се търсят, а като се намерят, бягат. Не, нямаше да подвия опашка и да избягам. Как Истанбул ще ме накара да забравя!
Къде щях да отида, тази къща беше моят храм. Аз принадлежах на това място, на тази къща на покойници. Баба ми, дядо, баща ми, брат ми, мама бяха живели и умрели в нея, вероятно и аз щях да умра тук. Ако преходът от живота към смъртта беше прекрачване на границата, както водата прелива от чашата, кога щях да прехвърля тази граница? Кой знае! Чаках, засега. Може би очакването на някого, който никога няма да дойде, или на нещо, което и аз не знам какво е, задържаше на място граничната ми черта.
Не можех да оставя тези места. Някога долавях дъха на тези земи. В успокояващата среда на добре поддържаните овощни градини и нивите с царевица и пшеница се чувствах част от природата, вярвах, че може да се живее дори само с въздух. Дете бях по онова време. Растях на свобода в приказния свят на поля, домашни животни, медено — рубинени плодове, перлени цветя, безбрежни градини и разлюлени от вятъра дървета, сред земята и сребристата вода. Зимите бяха зими, летата — лета. Снегът стигаше до коляно. През летните утрини слънцето падаше косо върху двора пред къщата. Сладката, оставени да се сгъстят върху дървената маса, подлудяваха пчелите, облаците в синевата на небето бавно се процеждаха и изчезваха през върховете на тополите.
Понякога се разхождахме с лодка в езерото. В такива мигове потъвах в нарастващата тишина, в неприкосновения зелен свят под водата, обхващаше ме паника, примесена с удоволствие. После в опиянението от плъзгането и полюляването върху водата мечтаех как, превръщайки се в тъничък призрак от тюл, политам към небето. Но езерото вече не беше синьо. Според цвета на небето се променяше в бляскаво сребърно или в тъмнолилаво. Светът беше ограбен, беше рухнал. Всичко беше в праисторическа мъгла.
Дванайсет, тринайсет, петнайсет месеца в онази мъгла.
Не правех нищо, освен да чакам Ферда или вест от него и по никакъв начин не можех да премина към друга история. Все същите страници, следи, неизбежни нощи и дни.
Съжаление и натрапчиви идеи. Нямаше нищо друго. Любовта ми, която се състоеше от пепелища, но я пазех с омраза, бе по-устойчива, отколкото смятах. Безжалостно можех да убия онзи мъж на име Ферда, но не можех да остана равнодушна.
След осемнайсет месеца и двайсет и два дни, вечерта на девети декември миналата година, сънувах ужасен сън. Човек не може да забрави някои сънища. Особено тези, които свързва с някаква промяна.
Намирам се в стаята си, в леглото си.
След трясък от счупено стъкло прозорецът внезапно сам се отваря. Пердетата се издуват като платна на кораб и се гърчат на вятъра. Чувам идващите отвън силни удари на тъпан, които заглушават воя на бурята.