Искам да стана от леглото и да изтичам към прозореца, но подът е наклонен, плъзга се под краката ми, като че ли с всяка крачка се търкалям назад. Краката ми сякаш са пълни с гъста, отровна течност. Едва се довличам до прозореца и поглеждам надолу, към градината. Трио в блестящи дрехи свири под черешата бавна траурна музика пред един доста дълъг ковчег със зелена покривка.
Виждам се долу.
Седя върху ковчега. Увила съм се с черен шал, косите ми се веят по лицето. Плача, сълзите ми се смесват с дъжда.
През това време заедно със засилващия се проливен дъжд инструментите започват да издават стенещи, стържещи звуци. Музикантите прекъсват, събират се и тръгват към градинската врата. Минавам пред тях, опитвам се да им попреча, но те веднага изчезват. Изведнъж забелязвам Ферда, който съвсем гол седи на желязната врата. Отслабнал, останал само кожа и кости… страшен!
Идва към мен. Като че ли е някой, за когото не знам нищо. Подпирам се на черешата, за да не падна, и когато той се протяга да докосне лицето ми, бързо се отдръпвам. Озъбва се, от почернелите му зъби се носи лош дъх на застояло. Впива в мен очите си, които злобно пламтят. Протяга се, грубо издърпва лентата от косата ми, увива около ръката си разпилялата се по дланта му коса и гневно я дърпа, а с другата си ръка сграбчва едната ми гърда.
Нова мълния проблясва с тътен, светкавица припламва с гръм и следата от нея остава в небето. Изведнъж виждам Алие, която стои зад Ферда. Заметната е с бяла пелерина, на места с кървави петна, краката й са боси. Мокрите й коси са прилепнали за главата, лицето й е бледо и подпухнало.
— Синът ми умря — вика обляна в сълзи. — Убихте сина ми.
Вятърът, който фучи в дърветата, отмята дрехата й. На синята светлина виждам окървавена детска глава, откъсната от рамото ръка. Алие носи в прегръдките си окървавения труп на сина си!
Събудих се с вик.
Някъде звънеше телефон. С мъка отворих очи. Вратата, прозорецът, шкафовете, леглото ми се люлееха в пространството, като че ли бяха на грешното място или в чужда стая. Телефонът млъкна. До ушите ми стигнаха познатите звуци на започващия ден. Бучене в тръбите на радиатора, автомобилен клаксон. Детски гласове. После отново се появиха образи и предмети.
Какъв беше смисълът на съня? Казват, че мъртвец в съня означава жив човек, но ако някой мъртъв, останал скрит в тъмнината на подсъзнанието ми, търси път за себе си? Със страх погледнах към прозореца, беше затворен. През процепа на пердето в сумрака на стаята се процеждаше бледа светлина, в ъглите играеха тъмни сенки. Изпитвах нетърпимо неспокойствие за нещо, което не е приключило, но трябва да приключи. Не знаех какво е. Единственото, което знаех, е, че е нещо голямо, неизбежно и непреодолимо.
След като подремнах известно време, станах, дръпнах пердетата и сядайки на края на леглото, огледах стаята. Вещите бяха прости, равнодушни. Помислих си за греховете, на които са били свидетели, какво крият горките безмълвни предмети. С Ферда заедно бяхме харесали и избрали това легло, по телефона върху нощната масичка си бяхме казвали любовни думи и се бяхме карали. Бельото на Ферда още стоеше в чекмеджетата на скрина. Кутията за бижута ми беше купил за трийсет и втория ми рожден ден. Макар че бяха променени цветът на стените, някои мебели и пердетата, този дом, тази стая бяха същите като преди седем години.
И все пак нищо вече не беше същото, болката на времето беше сложила отпечатък върху всичко.
Години с Ферда си бяхме принадлежали, бяхме успокоявали възбудените си тела в това легло. Разказвахме си мечтите и страховете си, слушахме дишането на слънцето, луната и звездите, срещахме ветровете и притегляйки живота към себе си, изпитвахме признателност, че съществуваме. В онези времена не знаехме още колко време имаме пред себе си, даже не мислехме за това.
Мъчейки се да изхвърля от главата си страшния сън, който сънувах, слязох долу. Не ми се искаше нито да изляза от къщи, нито да отида в аптеката. Обадих се по телефона и казах на помощника, че ще закъснея. Полях саксиите на балкона. Влагата изостряше миризмата на бор, тор и прясна трева. Земята се размърдваше, насекомите се готвеха да излязат от зимния си сън. Градината не беше гробище, не, смъртта не обикаляше като кървав сън наоколо.
През нощта не можах да спя добре. Сънувах на разсъмване, докато придремвах. След заминаването на Ферда бях изпила толкова много сънотворни, че вече не ми действаха. Само се унасях и веднага ме нападаха кошмари. Колкото и късно да лягах, неспокойството, което през деня някак си усмирявах, в тъмното вампирясваше, връхлиташе ме.