Защо онези двамата пак бяха влезли в съня ми? Мислеха, че съм приела поражението, примирила съм се със случилото се. Но раната не зарастваше. Не вярвам в божията справедливост, такова препращане изисква търпение и е напразно. Вече бях нетърпелива, един глас постоянно нашепваше в ухото ми: Времето минава, минава.
Телефонът звънна веднъж и спря. След няколко минути звънна отново. Вдигнах слушалката и чух женски глас, който се давеше в ридания:
— Това е проклятието на твоите клетви.
— Кой е? — попитах страхливо, макар веднага да я познах.
Алие. Чувах гласа й за пръв път от две години. Пред очите ми изникна онова красиво сърцевидно лице, огромните жълто-кафяви очи, които гледаха престорено изненадано, чувствените устни. Но мъката в гласа засенчваше представата за нея. Бях толкова изненадана, че не знаех какво да кажа.
— Кого търсите? — думите се изплъзнаха от устата ми.
— Не познаваш сестра си, така ли?
— Аз нямам сестра — казах с омраза. — Сбъркали сте номера.
— Аллах да те прокълне! Човек поне би ме изслушал…
Затворих телефона. Дланите ми, челото ми се бяха изпотили. Поех дълбоко дъх и се отпуснах на фотьойла. Бях поразена, като че ли всичко се беше променило в миг, или бях стигнала до ръба на промяната, която чаках. Не можех да преценя точно мащабите й, но имах чувството, че бързо съм се плъзнала надолу. Клетвите… проклятие! Защо ме ругаеше? Защо? Каквото и да е, не искам да я чуя, не ме интересува.
В ушите ми кънтеше разплаканият глас на Алие. Твоята сестра! Този глас събуждаше у мен чувство за разплата, но и любопитство. От друга страна обаче, добре познавах нейните номера, с които предизвикваше съчувствие, не за пръв път се сблъсквах с тези сълзи.
Какво ли щеше да каже, какво щеше да поиска от мен?
Изведнъж си спомних окървавения Мурат в прегръдките на Алие от съня ми. Хълцанията на Алие от другата страна на телефона сега се смесиха с онова застинало видение, запечатало се в паметта ми като ярка снимка, видението се смесваше и стичаше със сълзите — като акварел, върху който са разсипали вода.
Знаех си, че няма да се получи, че двамата няма да могат да издържат. Добре знаех, че един ден забавлението ще свърши, че нямат какво друго да споделят, освен огъня на телата си, а той бързо ще изстине. Чаках този ден.
Добре де, но откъде намираше смелост да ми се обажда? Нима мислеше, че съм отново онази жена от времето, преди да изпадна в това положение, че съм изтрила номерата й от паметта си и можем да се помирим? Или още един път хвърляше към мен мръсната си въдица? Когато телефонът звънна отново, извадих щепсела от контакта и го захвърлих. Какво имахме да си кажем? Всичко беше казано, отдавна бяха казани всички най-грозни, най-вулгарни думи!
Аз нямах сестра.
Известно време поседях пред прозореца. Предъвквах в главата си телефонния разговор с Алие, ако това можеше да се смята за разговор. Същевременно бях обзета от странна твърдост и упорита глухота. Сякаш гласът в телефонната слушалка изпитваше моята способност да се защитя от грижите, които ще донесе в моя живот.
След около час телефонът иззвъня отново, обаждаше се леля.
— Азра, домъчня ми за теб. Може ли да се видим тази вечер?
— Разбира се, лельо, може.
— Ти ли ще дойдеш при мен, или аз да дойда?
— Ако искаш, аз да дойда.
— Добре. Сега съм в Бурса. Довечера към осем часа ще съм се върнала вкъщи.
Знаех, че често ходи до Бурса да купува стока и понякога се отбива при Алие. Явно е, че след мен Алие беше потърсила и нея и тъй като беше в Бурса, имаше голяма вероятност да са се видели. Тъпа болка се заби в темето ми.
— Какво има, лельо, случило ли се е нещо?
— Алие ти се обадила, но ти си й затворила телефона.
— Какво се е случило, нещо важно ли е?
— Не се притеснявай, бъди спокойна — каза леля с изненадваща мекота. — Сега не ми е удобно да говоря, в колата съм. Като дойдеш довечера, ще говорим. Чакам те, мила.
Затвори телефона. Пред погледа ми преминаха зловещият ми сън, ковчегът, върху който седях, страшните видения на Ферда, на Алие и сина й. Повдига ми се, в ушите ми кънти викът на Алие. Не, Алие не можеше да ме потърси, защото беше напусната. Би изпаднала в глупаво положение, знаеше, че ще я отблъсна с погнуса.
Проклятието на клетвите! Така ли беше казала? Толкова много се бях надявала на тях. Бях поискала да умрат, да вървят по дяволите, но в този момент се страхувах. Алие е жива. Ами Ферда? Да не се е случило нещо с Мурат като в съня ми?