— Вземи различни цветове, Хасан, вече не искам бели цветя! Баки през цялата нощ лая, какво му има?
— Не съм чул, ще го разходя, вчера не можах.
— Вземи и малко трицветни теменуги.
Бях прочела в един вестник, че белите цветя символизират смъртта. Не знаех, бях си втълпила, че бялото означава само светла красота. Това свързване със смъртта беше измислица, глупаво клише, може би, но аз се бях впечатлила. Пред погледа ми винаги се появяваше венецът от бели лилии и бели карамфили, който Ферда бе изпратил за погребението на майка ми. Обещанието, което си дадох в онзи ден, когато излизах от гробището, че ще издера всеки, който се опита да се вмъкне между нас.
Цветята увяхват, изсъхват, изхвърлят ги. Любовта се изхабява и свършва, обичта се превръща в омраза, живите умират, погребват ги, смесват се със земята. Обещанията не се изпълняват.
Облякох се. Дрехите ми бяха станали големи, бързо отслабвах. Не боядисвах косата си, дори ме мързеше да се къпя. Чувствах се като сняг, който вали през пролетта. Като плод, оставен да изгние. Затворих вратата и излязох. Времето беше хладно, но свежо. Тръгнах надолу по склона.
Този ден останах в аптеката до затварянето и. После, преди да отида при леля Нуран, излязох, за да поседя край езерото и да хапна нещо. Малък сандвич или купичка салата. Часът беше още седем. Леля ми беше казала да отида в осем и половина.
Седнах в заведението, в което бяхме отпразнували нашия брак. Изядох една супа и излязох. Навън беше звездна, приятна зимна вечер. Във въздуха се чувстваше миризмата на студена пепел. Къщата на леля Нуран не беше далече, тръгнах натам. Макар че не беше късно, улиците бяха празни. В повечето къщи светеше. Кой знае защо, не можех да си представя, че хората в тях са щастливи. Всеки си имаше тайни, никому неизвестни грижи.
Мъчех се да бъда спокойна, но един вътрешен глас ми казваше — страх те е, страхуваш се. Ако нямаше сериозен повод, леля ми нямаше да се загрижи за Алие. Тя не беше ирационална. Поведението й беше целенасочено и открито.
Като ми отвори вратата, ми се стори угрижена, уморена. Обхвана ме внезапен огън. Когато седнахме една срещу друга сред меката жълта светлина в гостната стая, тя се позабави, докато подхване темата. Все увърташе разговора.
— Хайде вече, лельо…
— Азра, знаеш, че не обичам да съобщавам лоши новини… Алие… Много е зле.
Обърнах поглед към една снимка на стената. Последната снимка на леля и чичо. Аз ги бях снимала в нашата градина. Фотьойлът, на който седях, беше твърд и висок. Размърдах се неспокойно.
— Така ли? — попитах подигравателно. — Това не е нещо ново, кога ли е била добре. Да не би Ферда да я е изоставил и да си е тръгнал?
— Още по-лошо. Знам, че ще се разтревожиш, езикът ми не се обръща да ти го кажа.
Взе салфетката пред себе си и избърса сухия си нос. Гледаше ме проницателно. Големите й черни очи още бяха красиви.
— Какво е станало?
— Претърпели са катастрофа. И синът на Алие Мурат е бил в колата. Седял на задната седалка… — Млъкна. Наведе глава, устните и трепереха. Чаках с разтуптяно сърце.
— Детенцето изхвърчало през стъклото, тъй като не било с предпазния колан.
Избърса навлажнените си очи. И ме погледна в лицето.
Куче виеше в далечината. На върха на езика ми, който беше набъбнал, усещах вкуса на горчиво кафе. В първия момент не схванах казаното, не исках да разбера. Какво е това, за какво говори?
— Къде… кога? — попитах с труд.
— Снощи. На пътя за Ялова. Блъснали се в един микробус, който завил неправилно. Алие не е пострадала много, ръката й е счупена. Ферда в последния момент натиснал спирачката. Бил в болница, с премазан крак. Горкото детенце!
Опрях главата си на облегалката на фотьойла. Мечтаех за такава катастрофа, но без Мурат. Но те са живи, а онова невинно дете вече го няма, като изкупление за евтината им любов.
Видях Ферда как лежи в болнично легло, целият омотан в бинтове, с тръбичка в устата. В стаята нямаше прозорец, не се разбираше ден ли е, или нощ. Един мъж с неопределено лице се опитваше да утеши една жена, която плачеше в прегръдките му, не беше ясно коя е, а в това време един санитар тикаше в асансьора носилка, върху която лежеше Мурат.
Думите на леля се давеха в мъка, едва ги чувах.
— Детенцето издъхнало на място. Днес отидох при Алие в Бурса. Ти си й треснала телефона, потърси ме… да беше я изслушала поне.
Гледахме се мълчаливо.
— Бях разбрала, че нещо е станало с детето… снощи сънувах един сън.
— Знаеш какво се е случило! Тогава можеш да предположиш в какво състояние е Алие! Тя има нужда от теб! Болката от смъртта стои над грешките, всичко се опрощава. Вие сте сестри, иди да я видиш, моето момиче.