— Не, не мога да ти позволя да говориш така — изправи се от мястото си леля. — Там има смъртен случай, загинал е племенникът ти! Наскърбяваш ме, Азра.
— Не ми се сърди, лельо. Аз също страдам заради горкото дете. Но кой е виновен, помисли!
— Погребението ще бъде вдругиден, в Бурса. Алие искала да го погребе тук, в градчето, при майка си и баща си, но Шевки не се съгласил. Ти си знаеш, разбира се, но аз те съветвам да отидеш на погребението.
— Мъчно ми е, лельо, но мисля, че не мога да се срещна нито с нея, нито с Шевки.
Всъщност между нас все още не са казани последните думи. Не, всичко е казано, свърши. Ама пак искам да чуя, още веднъж. Не, нищо не искам.
— Не бъди безпощадна към Алие. Един мъж не означава нищо, но загубата на дете е най-голямата, най-неизличимата болка.
Аз ли не знаех!
Спомних си вечерта, когато погребахме брат ми. В онази вечер, когато стана ясно, че няма да се върне, вкъщи под мъждукащата светлина бяхме само три мълчаливи, самотни жени. Мама изтощена се беше излегнала на канапето. Въздухът в стаята беше тежък, застоял, мъртъв.
Съседите бяха изпратили подноси с храна. Алие беше седнала начело на масата, русата й коса се беше разпиляла по гърба. Гледайки втренчено нещо надалече, унищожаваше храната лакомо, без да подбира. Може да яде, си мислех учудено. Дори смъртта не може да развали спогаждането между тялото и живота.
— Азра, изглеждаш зле. Изпий си чая.
Обърнах се към леля ми и се протегнах към чашата с чай върху масичката. Горещият, запарен чай беше хубав. И ябълковият пай в чинията също. В същия миг ме прониза болка от загубата. Едва преглътнах хапката си, очите ми пак плувнаха в сълзи.
Леля втренчено ме гледаше в лицето, като че ли очакваше въпроси, отговори. Роднинските връзки! Натякванията на многознаещите възрастни жени.
Какво можех да направя?
Какво би било подходящо да кажа?
— Ще помисля, лельо. Може би ще им поднеса съболезнования.
Нощта беше толкова влажна и тъмна, че още с влизането вкъщи запалих всички лампи. Обадих се на сестрата на Ферда, Пелин. Младата жена се изненада, но отговори на въпросите ми вежливо. Ферда прекарал една операция, все още бил под упойка. Като се събуди, ще му каже, че съм го търсила. Не, не казвай! Според лекаря нямало опасност за живота му. Но все пак… не се знаело. Един съсирек можел да го довърши.
Слепоочията ми пулсираха. Какво щях да правя?
Не, нямаше да отида нито в болницата, нито на погребението, нито на поднасянето на съболезнованията. Това щеше да е показно, двулично поведение. Не можех да помогна на Ферда, не можех да утеша Алие. Както много хора, и тя щеше да изпита мъката, която й се пада, като мама.
Мурат. Безотговорната му майка и безотговорният му баща си го подхвърляха. Алие можеше да роди от него още едно дете. От който и да е мъж. Алие, която разваляше, разрушаваше, унищожаваше. За нея имаше значение, че е обичана, само в очите на мъжете; жена, която не я интересуваше нищо, освен да кръстосва шпаги за любовта. Всъщност трябваше да плаче от срам. Защото не знаеше как да обича детето си, защото беше загубила нещо, което и бездруго не беше нейно.
Беше лоша вечер. Страхувах се да легна и изпих едно питие с твърд алкохол и тази вечер спах на дивана. В съня си или в полусън обикалях сред гробове.
Гробовете на мама и татко са обрасли с трева и до тях са изкопали още един малък пресен гроб. Изскубвам плевелите. Навсякъде в гробището са разцъфнали розовите храсти и лилавите кринове, които ме плашат.
Алие, с разрошени коси, с подпухнали от плач очи, останала без сили, слиза от колата, която докарва трупа на сина й. Едната й ръка е в гипс и с превръзка през врата, кракът й е бинтован, хванала се е за леля Нуран. Олюлявайки се, влиза в гробището. Виждам я разпокъсана, като че ли се отразява в счупено огледало. Бледо, зацапано видение. Облечена е с дълго черно палто. Копчетата на бялата й риза са закопчани накриво. Няма нищо общо с Алие, която познавам.
Чакам малко по встрани от гроба. Алие ме вижда отдалеч. За кратко ме гледа със странно, едновременно познато и непознато изражение. После ме посочва с пръст, сякаш казва — изгонете я. А аз съм там, за да изпълня дълга си.
Искам да й кажа, че не аз съм виновната. „Винаги съм те обичала, но ти влезе в дома ми и ме предаде.“ Не мога обаче да го кажа, не му е нито мястото, нито времето за такива думи. Може би в този момент мога да й кажа: „Много те боли и аз изпитвам болка, не трябваше да стане така“, но не успявам. Искам да отида и да я хвана за ръка, да я прегърна, но не мога да направя нито крачка.