Алие се обръща с гръб към мен. Чувствам се зле, много зле.
Когато го погребват, се хвърля върху гроба и надава горчив вик. Отвеждат я. На входа на гробището виждам Шевки. Лицето му е потъмняло от безсъние, от мъка, но този пройдоха все още е красив като филмов артист! Изведнъж забелязвам застаналия до катафалката Ферда. С букет от лилави кринове в ръката чака Алие, но Алие плаче, облегната на ръката на Шевки, не го забелязва.
Тръгвам към Ферда, но като ме вижда, той побягва. Изведнъж улицата се превръща в болничен коридор. Той пред мен, аз задъхана тичам след него. Този убиец не изпуска лилавите кринове, които донесе за гроба на детето, което е убил. Следвам го по коридорите, не мога да го настигна. Накрая захвърля цветята на пода и изчезва. Яростно стъпквам онези ужасни кринове и плюя върху тях.
После влизам в една стая. Ферда лежи целият в бинтове. Навсякъде е покрито с паяжини. Като че ли е захвърлен там и отдавна забравен. Когато се приближавам и го поглеждам, виждам, че лицето му се е превърнало в мътно — бяло, матирано стъкло като на скулптура.
В този момент виждам Алие до мен. Хвърляме се една към друга, прегръщаме се с чувството на общо разкаяние и прошка, сякаш Ферда е бил причина за случилото се. „Винаги съм те обичала“, й казвам, „дори в моментите, когато най-много съм ти се ядосвала“. „И аз“, казва тя.
Когато се събудих, се почувствах доволна, че погребението, което си представях или бях превърнала в сън, завърши по този начин, но имаше нещо, което ме притесняваше. Нещо, което не съвпадаше, нещо съмнително. Победеният, съсипан вид на сестра ми. Дори единствено по тази причина трябваше да изпитам нужда да я прегърна, да я утеша. Или не обичах Алие. Никак не я обичах.
Всичко казано от мен беше лъжа.
19.
На другия ден отидох да посетя гробовете на мама и татко. Подредих цветята, които бях донесла. Всичко ми изглеждаше нереално. Но си мислех, че те са намерили вечен покой. После за момент усетих напрежение, което като че ли висеше, закачено във въздуха. И татко ли се беше чувствал невидим през годините, прекарани заедно?
Негова беше идеята приживе да си купят гробове един до друг. Не мисля, че мама го искаше.
В отношението на татко към мама имаше сърдечност, търпение и нежност. Не се оплакваше от капризите на любимата жена, която искаше да го накара да се чувства незначителен. За него майка ми беше желано, очаквано съкровище, от което до края на живота си се страхувахме да не бъде лишен. А майка ми вярваше, че да бъдеш обичан, не е нищо друго, освен сдържан отказ.
И в моя брак беше така, сменени бяха ролите.
Онова познато правило на любовта „бягащ гонещ“. Когато майка ми разказваше как са се запознали с баща ми, говореше като за някой друг, несъществуващ човек. В разказа си никога не споменаваше думата любов. Като Ферда. Ако татко кажеше нещо, което не й харесва, тя го гледаше пренебрежително. В такива мигове чувствах ужаса от липсата на любов и ми ставаше студено.
Все още ми става студено.
Според мен онова, което ги задържаше заедно, не беше нищо друго, освен изгубените младежки мечти и безнадеждната блудкава носталгия. Баща ми беше от мъжете, които не знаеха как биха се справили без жена в живота си. Петнайсет години не се отдели от мама. После по свой начин се опълчи срещу съпругата си, която, съзнателно или не, го караше да чувства силата на семейството.
Измисли си нова любов.
Една година преди да почине, се влюби в младата учителка на Коркут. Вдетини се. Момичето не отговаряше с взаимност на неговата любов. Според майка ми нищо не беше станало. Това беше приказка, вълшебна приказка, гола мечта! И все пак дори мълвата за тази авантюра издигна авторитета на татко вкъщи, спечели му уважение в очите на мама.
Това му хареса. Преживя още една-две сърдечни връзки, като че ли си отмъщаваше на мама, или поне така изглеждаше, но нейната незаинтересованост го обиди, изведнъж се състари. Умори се от фалшивата чувственост, на която по принуда се беше отдал, и рухна. Започна да повтаря, че животът е кратък, че работата му тежи, а справедливостта никога не възтържествува.
Една вечер ни съобщиха, че бил на вечеря, прилошало му и го откарали в болницата. Когато отидохме, не беше вече между живите. Смъртта му ме съсипа.
След смъртта на мама, изпразвайки нейната ракла, се сблъсках със знаците на едно чувство за защита, довело до пълна забрава. Със спомени, за които не е ставало и дума, с тайни, с любов, свършила, без да може да бъде изживяна. Беше скрила бебешките ни дрешки, вълнените ни терлички. И войнишката куртка на Коркут, с която е бил облечен, когато са го простреляли, писмата му. След неговата смърт тя се разсърди на света. Не можех да си спомня кога за последен път се беше засмяла, какъв беше смехът й.