В раклата намерих, освен малко бижута, нотариални актове и татковия часовник с черна каишка и изтрит циферблат, една писалка „Пеликан“, а в една стара дамска чанта увита в хартия спринцовка, за които не знаех чии са. Открих и снимки, направени на церемонията по дипломирането на медицинските сестри. Едно съвсем малко мъжко лице, изрязано от снимката. Доктор Назъм. Треперещият глас на мама, когато изрича това име. Тръпката в погледа й.
Докато боледуваше, в дните, в които ми беше трудно да си я спомня като жизнена и страстна жена, много исках да ми разкаже за тази любов, но тя отказа. Толкова много усилия беше положила, за да забрави себе си от онова време, че вече не знаеше каква е била.
Спомням си, че в някои следобеди, докато плетеше, седнала във фотьойла си, от време на време по навик напрегнато поглеждаше към стария черен телефон, който не искаше да смени. Знаеше, че никога няма да звънне, че мъжът, когото обичаше, няма да бъде от другата страна на телефонната линия.
Хубаво е да чакаш. Дори и когато смъртта беше дошла. Ако любовта не е била изживяна и изконсумирана до насита, какво би променила смъртта?
Докато скубех плевелите, поникнали в пръстта, ми се стори, че чувам онзи звънлив, жизнерадостен, младежки глас на мама.
Спомняш ли си, питаше ме тя, дългите радости на нашите някогашни лета? Усилията ти да накараш малките на лястовиците, свили гнездо под балкона, да полетят, как се катереше гола по черницата в градината, за да не изцапаш дрешките си. Приказките, които ти разказвах, мъничкото ти пръстче, което събираше на сметалото и плъзгаше по редовете, как се научи да броиш месеците, дните, часовете?
Да, мамо. И сега броя месеците, дните.
И аз броях часовете, когато баща ти спеше отделно, не се появяваше на закуска, сутрините, когато избухваше гневно, вечерите, когато не се прибираше вкъщи.
Ти не обикна баща ми, майко!
Обичах го. Да чакаш, означава да обичаш. Онова, което наричаш любов, е за три дни, след това свършва.
Татко имаше връзки с други жени, никога не го ревнуваше.
Нямаше друга. Баща ти ми беше верен.
От гордост повярва в това.
Той обичаше само мен. Не ми изневери, защото никога не поисках от него да ми бъде верен. Верността е привидна, забраните се нарушават.
А ти, ти беше ли му вярна? Нощем не можех да заспя от гласовете ви в спалнята, желаех смъртта на мъжа, чието име споменавахте в караниците си.
Нямаше такъв мъж. Измислица на баща ти.
Измислица ли! Татко виждаше онази мощта вълна, която те заливаше и направляваше. Как се мяташе в душата си.
Какво го засягаше това!
Мълчанието ви на масата. Ние, децата, много се плашехме.
Какво мълчание! Всеки път, когато си отвореше устата, баща ти ме нараняваше.
Беше влюбена в друг!
Кого го засяга това, кой би могъл да знае каква е истината.
Каква беше? Кажи, мамо.
И аз не знаех. Тайна.
А тази спринцовка? Защо си я скрила?
Стига, не питай, недей да ровиш в пепелта.
Тази тайна беше в писмата, скрити на дъното на раклата, под една покривка.
Майка ми нямаше как да знае, че от горчивото, изпълнено с укори писмо, което баща ми й беше написал, щях да науча, че доктор Назъм, онзи мургав млад мъж със слабо лице, е бил морфинист и една нощ по време на нощно дежурство в болницата е умрял от свръхдоза.
Може би спринцовката, която криеше в онази стара чанта, е останала от тази нощ?
Тайна.
20.
Преди малко се върнах от разходката на открито. За някой като мен, свикнал да гледа широкия хоризонт, е много трудно, ако вижда само небето от градина, обградена от четирите страни с високи зидове. Да бъдеш затворен, не е ли някакъв вид слепота?
Мястото, където се намирам, е крайморски град, близо до моето градче. На няколкостотин метра от мен е морето. Когато задуха вятърът, усещам мириса му, но не мога да го видя. Добре, че са гларусите, които вдигат врява на покрива.
Разлиствам назад страниците, за да си спомня докъде съм стигнала. Думите на мама — да чакаш, означава да обичаш — привличат погледа ми. Според мен очакването е безнадеждност, неизвестност, горчивина, напрежение и лудост.