Завъртях го бързо в ръка и го спрях внезапно, защото смятах, че първото изражение, което доловя, ще бъде знак. В точката, в която се беше фокусирала светлината на лампата, видях чифт поизтрити следи от крака. Прецених, че това е загуба на ценности. Че става дума за грижи, тъга и безнадеждност. Предстояха ми трудни дни. Динамични и трудни. Каквото и да предприемех, нямаше как да ги избегна. Може би беше нереална халюцинация, но нямаше как да остана извън нея. С отегчение оставих статуетката на дивана. Вкъщи цареше задушаващо спокойствие. Светът продължаваше да се върти около орбитата си, но аз се чувствах като парцал, откъснат отнякъде и захвърлен на дивана, на който седях.
Взех отново главата от стъкло и я поставих срещу светлината на телевизора. Гледайки я продължително, тя ми заприлича на Ферда. Най-малко в определени посоки. Същият правилен нос, същите подигравателни устни, леко изпъкнало чело и някога пълните с възхищение и забрава очи. Чувството, което изпитах в първия миг, виждайки този бюст в осветената витрина на стъкларския магазин, беше, че това е нещо уникално, отразяващо духовния свят на Ферда. Сега той изглеждаше деформиран. Защото извърши непростими неща.
И все пак ми липсва. На човек така може да му липсва само нещо, което не е могъл да притежава и е загубил. Притиснах стъклото към устните си. Усетих вкус на пясък и огън. Паметта, затворена във форма, се пробуждаше. Образи, цветове, познатите тонове на безнадеждността, призраци. Страхове, мании. Памет.
Любопитно ми е какво е забравил и какво си спомня Ферда. Когато се събуди, ако се събуди, какви ли мисли ще му минат през главата? Болничната стая е подходящо място за връщане към миналото. По каква линия ще мине между началната точка и мястото, където се намира сега? Какво ли, свързано с мен, с нас, ще е скрил в паметта си? Във всички случаи по-малко неща, отколкото предполагам. Сърцето му е отрупано с облаци.
Стиснах статуетката в шепата си, исках да я счупя. Стъклото е чупливо като щастието, лесно се раздробява. Но тази буца беше здрава, издръжлива, груба. Хвърлих я на земята, тя се изтърколи по дървения под и спря пред вратата на хола. Като че ли не можеше да се счупи. Ако я удариш с камък, ще се отчупят няколко парчета, но за да се натроши, трябваше чук!
Преди да си легна, я ритнах и я запратих под бюфета. Това беше една марионетка, която Ферда беше оставил след себе, за да ме заблуди. Всъщност цялата история беше построена върху измама. Една вечер преди седем години той се беше появил пред мен като Мефистофел, хвърли прах в очите ми и поиска душата ми. Поиска всичко мое, а след това го взе и го отнесе.
Трудно прекарах вечерта. Умът ми работеше като полудял, не ми даваше мира. Усещах приближаващ се пристъп на лудост, който внезапно ще избухне и ще унищожи съзнанието ми.
Заради досадата в гласа на Пелин в последния ни разговор, не я потърсих повече. Не беше логично да се интересувам от брат й, когото бях изгонила от къщи и живеехме отделно. Без да я питам, леля ми беше разказала, че Алие не излизала навън, не се срещала с никого и проклинала мъжа, причинил смъртта на сина й, но за Ферда не знаеше нищо. Два месеца след катастрофата отново се обадих на Пелин. Този път гласът й беше по-приветлив.
— Изписаха го от болницата — каза тя. — Поиска да остане в Каламъш. И аз съм с него. Има нужда от помощ.
— Състоянието му не е ли добро?
— Добре е, но му отрязаха левия крак. Ще му сложат протеза, ще направят рехабилитация.
Зави ми се свят, останах с телефонната слушалка в ръка. Това беше кръвнината за Мурат.
— Бързо оздравяване — казах едва чуто. После от устата ми се отрони въпросът: — Мога ли да помогна?
— Засега няма нужда, благодаря. Искаш ли да говориш с него, до мен е.
Прииска ми се да кажа „не“, не можах. Почаках, бях развълнувана, не знаех какво да му кажа.
— Сега не е удобно — каза Пелин след няколко секунди. — После ще ти се обади.
Не беше поискал да разговаряме. Още веднъж беше наранил моята гордост и бе проявил грубост. Известно време при всяко иззвъняване се затичвах към телефона, казвайки си, че може би е той. Може би е искал да говори с мен, когато е сам.
Виждах го как се разхожда из къщата в Каламъш на един крак, опирайки се на някоя вещ или на стените. Представях си, че се връща към неизживяното си детство. Беше мълчалив, от време на време отронваше тайно по някоя сълза, копнееше майка му да влезе в стаята и да го завие, да постави ръка на челото му, за да види има ли температура. Липсваха му всички жени. От сега нататък ще иска да стои далече от жените, няма да иска да видят отрязания му крак. Единствено аз ще бъда близо до него, от мен няма да се срамува. Само да се пооправи, ще дойде.