Спомням си онази негова обидена самота, когато го видях да спи като сираче сутринта след първата ни любовна нощ.
Ферда, любов моя, ти не можеш без мен!
Така започна моят преход от празнотата към плътността на следващия период, втората фаза на очакването ми, по-изгаряща, по-остра от първата. С илюзорна, болезнена надежда, упорито и страстно започнах да копнея за него. После времето се проточи и дойде момент, когато фикс идеята ми отлетя в мрака. Вече не знаех какво чакам.
Не това, което очаквах, а очакването ме държеше жива. Ферда беше обект на очакването. В действителност се бях предала на необикновената магия на очакването. Нощите бяха една сладка тъга на очакване. Беше бляскаво тържество на агонията, в което пълните с мъка изречения се изливаха върху хартията, както гърмяха фойерверките във въздуха. За да не се поддам на непостоянството и оптимизма на дневните лъчи, на съблазнителните знаци на природата и на малките радости, които внезапно изникваха, за да не се откажа от чакането, дори посред бял ден пишех в началото на всяка страница „нощем“.
Лягах си на разсъмване, сънувах сънища, разкриващи жестокостта, която течеше в мълчанието ми. Колкото по-страшни бяха виденията ми, толкова по-естествени ми изглеждаха. Бяха и огнени, и студени. Действителност, която беше и невероятна, но и убедителна, и странна. Въпреки че облекчаваха душата ми, тези сънища бяха крехки. Принадлежаха на нощта, на мрака и бяха осъдени да увехнат на дневната светлина.
Сутрин, в просъница се мъчех да повярвам, че не сънувам, че запълвам празнотата си със сенките на един друг свят. Тичах към огледалата, за да се изправя лице в лице със себе си, но напразно. Онази жена, която виждах, беше друга. Когато си лягах, затварях плътно вратата и прозорците, за да останат сънищата ми навън, но за тях нямаше врати и прозорци, вчера и днес, никакви пречки. Нито минало, нито настояще, нито бъдеще. Сънищата ми бяха без време. Без тропик, полюс, посока и ориентири. Но бяха винаги с Ферда.
Ферда! Мрачният господар на моите сънища!
Само в моите яростни и нежелани сънища се срещаше с мен. Както преди, ме тормозеше с тежкия си, обвиняващ поглед. Не разговаряхме. Мълчанието, както в последното време, когато бяхме заедно, не беше нито спокойствие, нито неутралитет, беше търсене на внимание и подкрепа или някаква нова форма на обръщение. И все пак много пъти пред него се чувствах по-млада и по-свободна, отколкото бях, и също като преди, когато бяхме скарани, се мъчех да го задържа при себе си.
Понякога се любехме със сетни сили, като че ли се давехме в бурно море. Яростно, сякаш взаимно си отмъщавахме, със страстта да се задоволиш, да властваш. Той изскачаше отнякъде и внезапно се хвърляше върху мен, хапеше врата ми, докато ръцете му като огромен паяк се разхождаха по тялото ми, устата му захлупваше моята, може би искаше да ме удуши, да ме накара да млъкна. Хапеше и разкървяваше устните ми. Любехме се с такава ненавист и настървение, че идваше момент, в който всичко се смесваше.
Кой знае как, между нас изведнъж се появяваше нож, камък, тел за удушаване, отвертка и вече, който пръв се докопа до тях, той щеше да види сметката на другия.
Започваше да звъни настойчивият, упорит звънец на вратата.
Скачах от леглото и боса тичах към хола — кой е, питах с отпаднал глас към вратата. От другата страна размърдване, нетърпелив глас, задъхан от чакане. Но вратата беше все безмълвна, глуха.
Много пъти смело и с надежда отивах да я отворя и не виждах никого. Площадката, стълбището винаги бяха празни. Тогава заставах в тъмната паст на вратата и настръхвайки от хладината на нощта, слушах самотата. Шума от минаващ по шосето камион, воя на кучетата, краткото, вяло кукуригане на подранил петел. Шепотът на мъртвите, смесващ се с вятъра, и скритото, далечно ехо на другия живот, който продължаваше, независимо от моите видения.
В розовата тъмнина на зазоряването, засенчвайки с ръка очите си, гледах напред, опитвах се да видя бъдещето. Градината, лехите с рози край предната стена, железните решетки, черешата, дори и луната, когато я имаше, ми изглеждаха обърнати с главата надолу. Маркучът за поливане, извил се върху тревата като гигантска змия без начало и без край, голите клони на тополите в съседната градина, кипарисите в близкото гробище, всяко нещо, видимо или невидимо, караха сърцето ми да подскача.
С пълната тишина, която кънтеше в ушите ми, чаках като парализирана на площадката. Вече не знаех изобщо коя съм, бях забравила. Това разваляше яснотата на усещането, че съществуваш!