Поклатих глава, сякаш исках да разпръсна неприятните спомени на миналото, потърсих път за бягство, но Ферда ме прегърна и ме притегли към себе си, целуна ме първо по слепоочието, а след това по врата.
— Искам да бъда с теб — прошепна той.
Пак стигам до една препрочитана част на една много четена книга. Дръпнах се, когато се опита да зарови пръсти в косата ми. Той усети моята нерешителност, стана и отиде в кухнята, за да изпразни пепелника. Такива бягства пораждат странно огорчение. Като се върна, седна във фотьойла срещу мен. Беше учуден. За миг изпитах мъка от загубата на това, което имах.
— Може би по-нататък — казах аз, усмихвайки се. — Трябва да се прибера вкъщи.
— Рано е още. Чака ли те някой?
— Живея с дъщеря ми и майка ми.
— Разведена ли си?
Кимнах утвърдително.
Оказа се, че и той е разведен. Известно време поговорихме за брака и нещастните връзки. Тогава хората се научаваха да бъдат личности. Да не допускат свободата да бъде притискана от правилата. Обществото сменяше черупката си. В тази среда не беше възможно браковете да бъдат трайни. Любовта бързо се износваше, много хора търсеха начин да си стъпят на краката. Почти половината от познатите ни млади хора се бяха развели, преди да минат няколко години от брака им.
Известно време мълчахме.
Оставих празната чашка върху масичката и се надигнах.
— На колко години е дъщеря ти?
— На седем.
— Детето е трудна работа. Сигурно вашите са заспали. Седни, бъди спокойна. Не съм някой, от когото да се страхуваш.
— Че от какво да се страхувам?
— Не знам, напрегната си, сякаш ще те нападна. Кажи, защо не можем да бъдем заедно?
— Първо трябва да свикна с теб.
За миг ме погледна съкрушено.
— Не обичам студен и технически секс — заявих.
— Много си откровена, но откъде знаеш, че ще бъде така? Тези работи не си личат от началото.
— Кои работи?
— Като това… — поклати ръката си между двама ни напред и назад — сближаванията, тоест…
— В последно време станах консервативна. Искам да вярвам в светостта на любовта.
Погледна ме внимателно, като че не вярваше на наивността ми.
— Романтичните подправки вече са премахнати от употреба, тъй като вредят на организма. А и любовта не е свята, тя е едно плътско чувство — каза той, опитвайки се да изглежда опитен и равнодушен.
— Същата работа. И плътското е свято.
— Нали не направих нещо, което да те обиди?
— Не, не. Би ли ми повикал такси?
— Аз ще те закарам.
Шофираше без желание. В ръцете му на волана видях самота и безнадеждност, които ме натъжиха. И за него вероятно бе трудно да намери някого, когото да обича, да е стабилен, да му има доверие. Познавах тази скрита безнадеждност, синдрома да държиш опашката си винаги вирната. От една страна, се изживяваха безкрайно безсъдържателни връзки, а от друга — нарастваха скуката, желанието да избягаш и да стоиш далече. Така се увеличаваха тези, които се отчуждаваха от самите себе си, заради самотата, която неуспешно прикриваха с шумна врява.
— Май те наскърбих — казах, когато спрях ме пред къщи.
— Не, за какво да се наскърбявам.
Изчака ме да сляза, без да изключи мотора. Изведнъж се почувствах като обезценена. Погледът му беше толкова празен, че отново ми стана студено.
— Приятна вечер, скъпа, до скоро — каза с унил глас.
— Телефона ми… искаш ли го?
— Няма нужда. Ще те намеря.
От силното натъртване върху думичката „намеря“ разбрах, че е приключил, че повече няма да го видя.
— Може аз да те потърся. Разбира се, ако ми дадеш номера си.
— Нямам химикалка, ще те потърся.
Бързо слязох от колата, той не слезе, но през отворения прозорец проследи, докато влязох във входа на сградата.
3.
През следващите дни очаквах от него вест, телефон, бележка в пощенската кутия. При всяко излизане се надявах да го видя пред градинската врата. Тогава всичко щеше да си дойде на мястото. Думите ще те потърся щяха да придобият някакъв смисъл, но не стана. В паметта ми остана един мъж в средата на трийсетте, събрал дългата си вълниста коса на врата, с приятно ухание; в дланта ми остана топлината на ръцете му, а върху устните ми — на устата му. Следа от мургава усмивка, светлина в погледа, ново вълнение и чувство за голяма загуба.
Ще те потърся. Беше го казал с уверен тон, сякаш даваше дума. Ще те потърся. От една страна, тези думи кънтяха в съзнанието ми, от друга — ядосвах се на себе си, че придавам толкова голямо значение на една среща. Обхвана ме странна мудност.