Прибирах се вътре и пусках музика. Правех се, че вярвам на предсказанията. Свикнала бях с лъжите. След десетки измами малките инфекции нямаха значение. Редях картите една до друга, една под друга, въобразявах си какви ли не неща. Кое му е лошото на мимолетните, временни надежди? А всъщност картите разказваха все същата история. Между разбърканите картинки, символи и знаци се приковавах все на едно и също място и име.
Ферда! Валето в моите гадания!
Беше ми любопитно какво ще стане, като дойде. В съзнанието си пресъздавах безброй възможности, десетки сцени. Въпреки че в нито една не си приличахме. Себе си се представях такава, каквато бих искала да бъда. А той беше и мътен, и ясен, и далечен, и близък. Така че понякога ми се струваше, че никога не сме били заедно, но въпреки това търсех без умора точката, в която се срещаме.
Една нощ идваше като забранен любим тайно в тъмното, без никой да го види. Когато отварях вратата, го намирах на площадката нетърпелив, развълнуван. Още топла от леглото, аз го прегръщах с желание. С мириса, който някога обичаше у мен, нежно, топло и с думите, подходящи за този момент.
Ферда, любов моя, умирам без теб!
И той отново ми разкриващо любовта си, падайки с хиляда и едно извинения в краката ми, с целувки, с думички, нечувани дотогава от мен.
Не, той не бива да се появи пред мен с онзи измамен, самонадеян вид. В този дом трябва да се върне, както дойде в първия ден, с онова спокойно, оптимистично настроение, впечатляващо самочувствие и сдържаност. Със съблазнителната си усмивка, неподражаемостта си, с онова момчешко главозамайвано и удивление. От време на време трябва да ме прегръща и да ме вдига във въздуха като през първите ни дни. Да се смее на забележките ми. Дори когато се оплаква от моята ревност, трябва отново да ме омайва. Нали уж сме станали по-зрели, сговорчиви, нали сме се научили да се обичаме един друг.
После с целувките си трябваше да обещае; никога повече няма да се повтори. В първия момент фантазиите блестяха ослепително, после помътняваха и се изгубваха.
В такива моменти полудявах от внезапна болка в гърдите. Виждах мама като на филмов екран, седнала на тавана с глава между ръцете.
— Спомняш ли си траурните церемонии? — питаше ме тя.
— Да, мамо!
— А лицето на Коркут? Не го забрави, нали?
— Как да го забравя, мамо!
Вдигнаха савана, видях, че липсва половината от лицето на брат ми. В буйната му разрошена коса се бяха вплели мащерка и мъх от далечните планини, където беше намерил смъртта си. Наведох се и го целунах. Мислех, че смъртта ще го направи едно цяло. Смъртта няма лице.
И майка ми беше видяла онова лице. Искаше да го види, да разбере дали е той. Получихме вещите му. Синджирчето с плочката с личните му данни, дрехите, снимката, писмото, което беше написал на момичето, което обичаше, но не беше намерил време да го изпрати. Бележничето, в което беше отбелязвал дните до уволнението си.
Беше февруари. Облаците се разпръскваха в светлото небе, студеният им дъх изгаряше лицата ни. С мама, Алие и Мюге, с която бях бременна в шестия месец, вървяхме бавно зад тържествената рота. Майка ми се влачеше в ръцете ни с каменно лице. По-късно седна до един леген и изпра войнишките дрехи на сина си, с които е бил, когато са го убили. Куртката, докосвала тялото му, беше пропита с мириса му, надупчена цялата от куршуми. Без умора, с часове беше търкала и чистила наранената си душа. От време на време от устата й се надигаше мъчително стенание и прерастваше във вопъл.
Аз умрях в онзи ден, Азра! Кажи ми, какво е смъртта?
Тишина, самотата на оставащия. Свят без въздух и вода. Сянката на едно повехнало усмихнато лице и нощи, продължаващи стотици часове. Безгрижното чуруликане на врабчетата призори, от което боли сърцето.
С времето човек се примирява, живее, срамувайки се, че е жив.
Казах ви да ме погребете до него, не го направихте.
Той беше погребан във военното гробище, мамо.
Поисках да се грижиш за Алие, но ти и това забрави…
Не съм забравила, мамо, помня всичко.
Мъртвите не знаят какво става после. Не мога да разкажа на мама, че в главата си чувам екот и пукот, като че ли е станало земетресение. Че не мога да се кача в таванската стая. Защото се страхувам, че ще видя там Ферда и Алие, вкопчили се един в друг.
21.
Ако успея да изляза оттук, ще изгоря тази тетрадка. Няма да позволя нито дъщеря ми, нито адвокатът ми да прочетат тези редове. Защото ми се струва, че когато попадне пред нечии очи, разказаното ще загуби своята чистота.