Докато пиша, понякога ме обхваща чувството, че съм се освободила от самата себе си, че не съм аз тази, която седи на масата. Тази килия, тези грозни неща, завеските, които разделят наровете се разкъсват и разпиляват. Мястото и времето се променят. Например, въпреки че не го искам, дни наред следя сенките от прах на Ферда и Алие. Виждам ги в кухнята, говорят си шепнешком и се смеят. Сутрин радостно отиват към колата… В миналото, когато обичах Алие и Ферда, не бих могла да си представя, че един ден ще си спомням с омраза за тях. Понякога, когато ме обхващаше подозрението, че съм пренебрегвала Ферда, че съм гледала високомерно на него, омеквах, но сестра ми ще бъде мой враг до смъртта ми. Така и аз не нарушавам правилото. Жените изпитват много повече омраза към жените, с които мъжете им са били, отколкото към мъжете, които са им изневерили. Изневярата на мъжа може да се прости, но на жената, протегнала ръка към онова свещено нещо, никога. Това е несправедливо. Но моето положение е различно. Онази жена е моята сестра.
Тази сутрин се видях с адвоката си. Каза, че заключението от аутопсията ще бъде готово до една седмица. Ако е благоприятно за нас, има голяма вероятност да не се явявам пред съда. Доста се потрудил, за да ускори заключението.
В килията пак има врява. Всеки говори нещо. Стават два месеца, откакто дойдох. Не можаха напълно да ме приобщят, но ме асимилираха, сложиха ме в ред. Ако изключим няколкото словесни свади, не бях имала други сблъсъци с жените, с които живеехме наблъскани като сардели. Не наруших правилата, не буйствах.
Това място не е приятно, но неизвестно защо, се чувствам по-уравновесена, по-спокойна. Спя добре. Снощи за пръв път откакто съм тук, сънувах Ферда. Още със събуждането си започнах да пиша:
Изкачвам се по дълга вита стълба нагоре. При всяка моя крачка дървените стъпала скърцат под краката ми. На края на стълбата тесничка площадка, която завършва с черна врата. Открехвам я, влизам в полутъмна стая, осветявана от слаб лъч, който влиза през едно малко прозорче с мръсно стъкло. Вътре мирише на дърво, ябълки и прах.
Изведнъж виждам Ферда. Седнал е на стол с висока облегалка пред купчина писма в гигантски пликове, която стига до кръста му. Върху пликовете е написано името му.
Издърпва един по един пликовете от купчината, отваря го, прочита наслука няколко реда, смачква го и го захвърля. Това са писмата, които аз му написах, но не изпратих. Значи по някакъв начин са попаднали в ръцете му.
После изведнъж поглежда към вратата. За миг погледите ни се срещат, скача, блъска стената зад себе си и избягва през отворилата се тайна врата.
Бързо слизам по стълбата, по която съм се качила, следвайки отдалечаващите се стъпки на Ферда. Стигам до едно подземие. Ферда го няма. Изведнъж виждам капак на пода и Алие до него. Искам да изтичам и да вдигна тежкия капак, но се блъсвам в Алие или тя се нахвърля върху мен. Падаме на земята и се сборичкваме. Тя ухапва ръката ми и я разкървавява, а аз й скубя косата. В един момент главата й остава гола. От ръката ми върху лицето й тече кръв.
Дали сънищата ми не се връщат обратно? Онези кошмари, които ме изяждаха и нощем, и денем.
Като се върна назад и погледна последните четири месеца, през които чаках Ферда, сега виждам една жена на границата на лудостта. В онзи период живеех в трескаво вълнение, разпалвано от скрити желания и омраза, в свят на халюцинации. И се страхувах да не полудея. На човек, който изпитва такъв страх, разсъдъкът му е на място. Не искам да ме освидетелстват, че не съм с всичкия си. Пак ще говоря с батко Ирфан.
Тук може да остана много дълго, но колкото и да продължи, ще чакам деня, в който ще изляза. Аз съм свикнала да чакам. Научих се да чакам, станах майстор.
Втората безумна фаза, през която чаках Ферда, продължи от края на декември до началото на април. Точно четири месеца. Четири дълги месеци, които ми се сториха като четири години.
После една привечер… Петък ли беше, когато дойде? Или четвъртък? Не, беше петък, сигурна съм. На връщане към къщи се бях отбила на пазара. В антрето още стояха торбите с плодове и зеленчуци. Пролетни зеленчуци, листа от прясна рукола, няколко ябълки, които се бяха търкулнали на пода.
Когато се позвъни на вратата, помислих, че е дошъл пазачът, чистачката или някой съсед. И пак по навик попитах — кой е? И тогава чух неговия глас. Аз съм, каза Ферда.
Тръгнах към вратата, сдържайки дъха си, като че ли невидима ръка ме беше стиснала за гърлото. Преди да отключа, се подпрях на закачалката в антрето. Бавно се обърнах и погледнах през шпионката, за да се уверя по-добре. Там стоеше в далечината някой с рибешки очички, мъничък, изкривен.