Когато открехнах вратата, го видях срещу себе си — уморен, като птица, която много дълго е летяла, оставяйки зад гърба си жълтеникавия сумрак на залеза. Гаменски беше поставил ръката си на касата на вратата, на лицето си беше лепнал горчива, но подигравателна усмивка. С преметнатото през рамо черно яке, сивия платнен панталон и тъмносиня риза беше, както винаги, привлекателен. Беше се попроменил, естествено, на лицето му се бяха появили бръчки, а върху устните си беше пуснал грозни отвратителни мустаци.
Бегло се спогледахме. Очите му бяха тъмни, нито интерес, нито копнеж, изплаших се. Заприлича ми на зловещ поп пика, изскочил от колода фалшиви карти, свих се, поколебах се дали да се дръпна назад и да го пусна да влезе. Дори се опитах да затворя вратата, но той като нахален търговски агент сложи крака си, при това крака с протезата, и с бастуна в ръката си леко ме блъсна и влезе вътре.
Ето така се завърна в живота ми, за да не го напусне повече. Завърна се след две години, когато бях повярвала, че съм се освободила и защитила от лъжите, обясненията, безразсъдните заминавания и връщания, от изневерите и маниите.
Не бях готова да се срещна с него.
Знаех, че ще дойде, но го очаквах някоя вечер след полунощ. Не и в тази обикновена вечер, когато животът от включените телевизионни екрани преливаше на улицата, виковете от детските игри нахлуваха в стаите, а първите щъркели тракаха с клюнове върху комините. Опирайки се на бастуна и леко накуцвайки, мина между разпилените ябълки по пода в антрето и равнодушно тръгна към хола, като че ли през тези две години нищо не се беше случило.
Още в онзи миг почувствах, че враждебността между нас продължава, че ще е достатъчен и най-малкият повод, за да приключим играта. Стъписах се. Докато го очаквах, като че ли напълно бях забравила що за човек е и сякаш с новата си представа за него го бях превърнала в друг човек. Ако на вратата се бяхме погледнали в очите и бяхме разменили няколко думички или лекичко се бяхме докоснали, щях да разбера, щях да си спомня — грубостта му, студенината в очите му. Те щяха да разсеят вълнението ми и да ми напомнят, че няма никаква база, за да се съберем отново.
Спря в средата на хола, в който се бяхме любили и карали пет години. Огледа се, може би търсеше какво се е променило. С привично движение захвърли якето си върху облегалката на един стол. После отиде пред широкия прозорец, който се отваряше към верандата, и погледна разцъфналата череша, като че ли тя му беше липсвала най-много.
Чувствах се като нападната. Облечена бях със стар пуловер и панталон, бях потна, неглиже. Замотах се малко, за да не отида веднага при него и да дойда на себе си. Взех пазарските торби и ги отнесох в кухнята, измих ябълките и ги подредих в чиния, поставих зеленчуците в хладилника. Ако беше видение, придобило плът и кости, ако беше сън, дадох му време да се оттегли.
Без да бързам, избърсах кухненския плот. Бях объркана. Силно исках да вярвам, че това е реалност, страхувах се посещението му да не се окаже сън като предишните.
Качих се на горния етаж, сресах косата си и я събрах. Избрах тъмносиня рокля от вълнен жоржет с дълбоко деколте, заради което се бяхме скарали, когато ме обичаше и ревнуваше. Каквото и да става, исках да изглеждам красива пред него. За да разбере, че моето самочувствие, красотата ми не са се повлияли от неговото отсъствие, и да изпита съжаление. И пак, без да знам защо, се страхувах, че като се върна в хола, няма да го заваря. Но нали все пак го бях видяла?! Халюцинация, мислех си.
Спомних си сутринта, когато ме напусна. Бях напрегната, ръката ми трепереше, наложи се два пъти да си оправя червилото, което се беше размазало, докато шофирах.
Последният му поглед към мен, ръката му, която размаха във въздуха, омразата в очите му, щъркеловото гнездо на покрива, не можех да намеря нищо общо между мен и чуждия човек долу.
Докато с треперещи пръсти си слагах обиците, които той ми беше подарил, единственото нещо, в което не се съмнявах, беше, че мъжът, с който смятах, че съм останала обвързана, независимо с какви чувства, няма нищо общо с мъжа, който влезе в хола.
Погледнах се в огледалото. Събух чехлите, които не подхождаха на роклята ми, и обух черните си обувки с нисък ток. За да изглеждам така, сякаш е дошъл чужд човек на гости, и за да стъпвам по-здраво на земята. Виеше ми се свят, когато тръгнах надолу по стъпалата. С цялото си сърце желаех да се е изпарил или да си е отишъл. Нали беше дошъл, това беше достатъчно, вече не го исках. Сянката му дори щеше да ме ядоса, ако още беше там.