Изведнъж се почувствах глупава, смешна. Защо се впускам в нови страдания! От какво да се страхувам? Бих могла да го отблъсна с доволна усмивка, да погледна в арогантните му очи със същата студенина. Като си тръгваше от къщи, повличайки се подир една жена — при това какво тръгване, го предупредих, че самотата, в която ме тласна, ще сполети и него по същия начин и дори някой ден да се върне, няма да можем да я преодолеем, защото вече ще бъдем различни хора.
Никога няма да има такъв ден!
Глупак! Ето че този ден е днес!
За миг спрях на прага на холната врата, беше там. Още стоеше, както го бях оставила, пред прозореца. Обърна се.
— Къде изчезна, ела при мен!
В гласа му се долавяше леко подигравателен тон. Нервна неестественост. Приближи се с накуцване, усетих студената му ръка в дланта си и бързо се дръпнах назад. Полуобърна лицето си към вечерната светлина. Засмя се. Посочи с глава градината.
— Черешата е напъпила. До ден-два ще сложи булчинската си премяна…
Баналност. Всяка година я казва. Напрегнат е, стои прав. Напомни ми за един висок мъж, леко побъркан, с опърпан вид, който от време на време идваше в аптеката да проси. Движенията му бяха схванати, боязливи.
— Много си отслабнал, променил си се, добре ли си?
— Уморих се, съсипах се — отвърна той. — Но ти си все същата.
— Защо не седнеш.
— Заради мен ли се разкраси, или очакваш някой друг?
Беше неговият глас, както винаги леко подигравателен, с отсянка на меланхолия, но все още непокорен. Направих се, че не съм чула въпроса му.
— Мислех, че повече няма да те видя — казах аз. — Дойде да си прибереш вещите ли?
— Всъщност, аз…
— Можеш да вземеш, каквото искаш. И бездруго съм отделила твоите. В таванската стая са.
За миг сянка падна върху лицето му. Като че ли искаше да прогони някаква срамна вина, размаха ръка, както се гони досадна муха.
— Не, благодаря, нищо не искам. Потърсила си ме, когато бях в болницата…
— И след това се обадих. Не можахме да говорим. Но за какво всъщност щяхме да говорим?
— Е, аз реших да се отбия, да ти благодаря.
За тези ли неща разговаряхме в първия момент? Какво му стана на моя мозък, които пази дори най-незначителните, най-безполезните подробности? Опитвайки се да уловя времето, ровя из мъртвите листа и се уморявам от спомени. Времето се разтяга като опънат ластик, огъва се, увива се и навява тъга.
Случилото се през онази вечер си спомням в умален вид. Като в картонените макети.
Седнали сме пред прозореца един срещу друг, далечни и несигурни и гледаме спускащата се вечер. На същото това място бяхме преживели безизходни ситуации, внезапни заминавания и завръщания, но в този момент, от страх, че ще излязат наяве взаимните ни грешки, се въздържахме да си ги припомняме. Освен това синьо-зеленият сумрак, идващ от градината, заради който все по-трудно различавахме лицата си, увеличаваше дистанцията между нас.
— Защо не телефонира, че ще дойдеш — казах. — Щях да се приготвя.
— Безпокоя ли те?
— Изненадах се. Не те очаквах. А и мина доста време.
— Какво мислиш за случилото се?
— Вече не мисля. Казвам си, такъв е животът.
— Какъв?
— Такъв, като нашия. Няма какво повече да се направи.
— Права си. Можеше и да съм мъртъв.
— Не умря. Уби едно дете.
— Беше катастрофа. Освен това не шофирах аз, а сестра ти.
— Как така й се довери да тръгнеш с нея на път?
— Бях пил. Тя беше взела книжка, добра беше. Излъга, разбира се, каза, че аз съм шофирал. Няма значение, има полицейски протокол. Значи й повярва?
— Не съм виждала никого, само каквото чух от тук от там.
— Де да не беше станало така. Човек не може да оцени навреме това, което притежава. — Млъкна, горчиво присви устни. И продължи: — Някои неща не можеш да ги прецениш от днешна гледна точка.
— Изглежда, си размислил, докато си лежал в болницата.
— Като се обърна и погледна назад, виждам, че в живота ми съм допуснал една-единствена безсмислена грешка.
— Коя е тя?
— Това, че те напуснах. Глупост беше, откровено ти го казвам.
— Според мен грешно беше мястото, където отиде. Ти избяга от обичта. Чувстваше нужда да бъдеш обичан, но не умееше да обичаш, страхуваше се.
— Изглежда, и ти си мислила за нас. Вероятно си забелязала, че се опитваше да господстваш над мен. Ти изживя любовта си като тирания.
— И преди съм чувала тези думи. Щом като си дошъл, кажи поне нещо ново.
— Загубих единия си крак, знаеш ли? — Поклатих глава. — Вече съм половин човек. Много е трудно да се съвзема.