— Човек може да живее и по този начин, ще свикнеш. Очакваш да те съжаля ли?
— Нищо не очаквам от теб. Ако искаш, веднага си тръгвам.
Млъкнах. Не исках да си тръгне. Трябваше да му бъда обидена, но не бях.
Преди малко бе стиснал ръката ми, задържайки я по-дълго, отколкото очаквах, а когато не отвърнах на опита му да ме прегърне, сведе глава. Може би затова ме обзе надеждата, че ще е искрен. Едновременно с това в мен имаше дълбоко недоверие и нежелание да говоря.
Толкова много пъти се бяхме заигравали на финалната линия, така се бяхме наранили и изтормозили, че беше по-добре да седим мълчаливо.
Сега и двамата изглеждахме невинни. Не беше останало нищо от предишната ни нападателност и амбиции. Отминалото време беше притъпило моите изисквания, неговата прекадена самонадеяност. Изчаквайки реакциите си, се гледахме един друг. Трупаните в отсъствието му думи се подреждаха, готови да излязат.
Запалих лампата на масичката до мен. Обходих с поглед хола. Всичко изглеждаше така, както преди той да дойде. Когато обърнах поглед към Ферда, очите ми запламтяха.
— Какво да ти предложа? — Нарочно станах, за да попреча на сълзите ми да потекат. — Искаш ли да пийнеш нещо?
— Да, с удоволствие. Знаеш ли, после много ми домъчня за теб, за първите ни дни. Имаше време, когато мислех да се върна, но не ми стигна смелост. Няколко пъти минах покрай вас, не посмях да позвъня.
Повдигна глава и ме погледна. Желанието ми се беше изпълнило, бяхме лице в лице. Един повей, една все още неоформена мисъл се прокрадна в съзнанието ми. Почувствах задоволство, което ми беше познато, но не можех да назова. Усетих, че нещо се е променило, че заедно с мъжа, който се беше завърнал, преминаваме от настоящето към друго време, към бъдещето.
Отидох в кухнята. Краката ми трепереха, извадих от хладилника лед и потърсих газирана вода. Беше дошъл след мен, застана на вратата, гледаше ме. Но на лицето му го нямаше онова лукаво изражение на самозащита, което така добре познавах. Следеше ме с равнодушна прямота. На бляскавата светлина забелязах следа от порязване при брадичката му. Горкичкият! Откъм кухненския прозорец за миг се дочу нежно, любопитно, трескаво шумолене. Лястовичките бяха свили гнездо на балкона. Успокоих се. Протегнах чашата си към него.
Устните му се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо. Чашата натежа в ръката му. В уморения му поглед имаше такъв зов, че се усмихнах с достойното мълчание на победения към онзи, в чиято победа се бе прокраднало съмнение.
— Мустаците не ти отиват. Променят лицето ти.
— Ще ги обръсна.
— Не ги бръсни заради мен. Казах го ей така.
Още бяхме в кухнята. Изведнъж седна на масата. И аз се подпрях на плота. Не беше докоснал питието си. Опитваше се срамежливо да скрие надеждата си, че може да се върне обратно. Известно време постояхме в нерешително мълчание.
— Пак стигнахме до същата точка — каза най-после. — Хората или се развеждат, или продължават. Ние не можахме да направим нито едно от двете. А сега си много далече от мен. Не ми позволи дори да те прегърна.
Страхувах се, че ще се хвърли на врата ми и ще се разплаче. Щеше да ми е противно. Щях да го намразя заради слабостта му.
— Аз вече нямам нужда от твоята любов, Ферда.
Като че ли се просълзи. Отпи глътка от питието си.
— Друг ли има? Естествено, нова любов… Не мога да кажа, че не съм си го помислял.
Погледна ме за миг — разочарован, смачкан, обиден.
— Да не правим мелодрами — казах аз. — Не можеш да се държиш, сякаш нищо не е станало. Още не сме се разплатили.
— Добре, как искаш да се разплатим?
— Не знам. Мисля, че вече няма значение.
— Хайде, кажи? Как искаш да ми отмъстиш?
Гласът му беше и безмилостен, и прелъстителен.
— Най-добре е да дойде от само себе си. Ще останеш ли за вечеря?
Продължи да ме наблюдава, докато приготвях вечерята. Каза, че продал оранжерията в Ялова, мислел да се захване с друга работа. Например да напише книга за оранжерийното производство или… щял да помисли. Баща му купил едно място в Бебек[6], за да влезе в ресторантьорския бизнес. Единият етаж ще бъде за риба, другият за месо. Можел да бъде управител. Мечтаеше. В главата му нямаше конкретна идея.
Имах желание вечерта да мине леко, приятно. Докато миех салатите, си спомних една лятна утрин, когато вървяхме под слънцето с кошници с цветя и се смеехме.
Краят на всеки сезон, който бяхме прекарали заедно.
Утрините, когато закусвахме в градината, опитвайки се да прогоним пчелите.
Вечерите на терасата в летните нощи.
Неделите, в които се разхождахме с лодка в езерото.