Мрачните ни и светли мигове, в които преминавахме бързо от едните в другите.
Лявата страна на леглото. Да можеш да разговаряш, докато сънят бавно те наляга.
Времето, когато под топлата му тежест свършвах и отмалявах от страст, а щом паднехме един до друг, плачех от силата на страстта ми.
Краката му, бедрата му.
Нощите, в които копнеех да умра или да се превърна в дърво.
Сънотворните ми хапчета, сънищата.
Спрях и погледнах към Ферда. Спомените ми изведнъж се изтриха. Видях човека, скрил се под повърхността. Беше наранен, неуверен, подозрителен. Нямаше нищо, което да излъчва светлина. Да му дам надежда, означаваше да се хвърля в тъмното в басейн без вода.
Набързо приготвих нещо леко. Салата, картофи, по едно парче месо. Когато затварях вратата на кухненския балкон, хвърлих поглед навън.
Беше необичайно красива априлска вечер. Във въздуха се усещаше мирис на пролет, а върху тъмносинята черта на хоризонта се виждаха малки светлинки, които се пречупваха в красивата червенина на залеза. Колко подходящо беше това място, за да се раззеленят у човека детинските мечти да живееш и да бъдеш щастлив. Колко бе хубав светът. Колко щастливи щяха да бъдат хората, ако не съществуваше любовта, мечтата да обичаш някого до смъртта си. Това невъзможно, лудо желание.
— Дойдох с влака, мириша на пот, мога ли да се преоблека?
— Всичко, което си оставил, е горе, в твоя гардероб.
Погледнах след него. Беше му трудно да се изкачва по стъпалата. Спря на площадката, посочи крака си и се усмихна.
— Не съм зле, нали? След време ще захвърля бастуна, тогава ще бъде още по-добре!
Когато слезе долу, се огледа, сякаш му беше домъчняло за пердетата, шкафовете, масата.
— Всичко е както преди. Дори телевизорът е на същото място. Знаеш, че обичам тази къща още от деня, когато я видях за пръв път.
— Колко жалко, че не успя да обикнеш стопанката — пошегувах се аз.
Той тъжно се засмя. Погледът му се спря върху малкия стъклен бюст на бюфета. Отиде и го взе, погали го.
— Памет! Къде го намери, бях го загубил.
— Там, където го беше захвърлил.
Седнахме на масата. Нямаше апетит, повече пиеше, вместо да яде. Като че някаква неизвестна болест го беше поразила отвътре, насилваше се да изглежда добре, но беше предпазлив, неестествен. Не можеше обаче да се откаже да иска по свой си начин нещо, което не може да притежава.
Искаше да се върне в къщи, посвоему.
Обичаше ме, посвоему.
Беше прав, посвоему.
Вероятно заради трудните дни, които беше преживял, от време на време ме гледаше, като че ли не ме познава, фиксираше ме. Нямаше значение. Не ме интересуваше какво ще разкаже или няма да разкаже. Знаех какво е преживял, знаех за разочарованията и разрухата, с които се беше сблъскал, не исках да споменавам името на Алие. Студенината, строгата премереност при посрещането ми бяха достатъчни, нямаше нужда да го измъчвам повече в тази първа вечер от завръщането му. А и не бях напълно сигурна, че се е върнал по собствено желание.
Междувременно се оплака, че е в дупка.
— Ако не беше толкова категорична, нямаше да затворя оранжерията. Работата беше уредена, имах опитни хора и щях да я възстановя.
— Ако беше поговорил с адвоката ми, можехме да се разберем.
— Не си справедлива, Азра. Не ти ли трепна сърцето?
— Мислиш само за себе си, както винаги не те интересува какво чувствам аз.
— Признавам, че като идвах насам, си мислех дали бих могъл да те спечеля и да възстановя оранжерията. Исках да видя дали е възможно, или не.
— И какво видя?
— Прекърши ми надеждата. В теб са се на трупали чувства, които не трябва да се появят на дневна светлина.
— И какви са те?
— Не знам дали забелязваш, но в сърцето ти има враждебност, достатъчна да унищожи и двама ни.
За момент ми се стори, че ще припадна, но нямах намерение да отстъпя.
— Ти направи това, ти я сложи там.
Заех се да прибирам масата. Очите му угаснаха, лицето му потъмня, уморено от играта, която играеше.
— Добре, сега печелиш, едно на нула — въздъхна той. — Какво ще кажеш да се бием до последния рунд, докато единият от нас падне! Тази игра ще ти хареса, нали?
Обикнах го, защото беше човек, който не можеше да бъде оприличен на никого, поне аз си мислех така. Но пък в този момент го намирах за доста елементарен и обикновен. Не бях с каменно сърце, за да не виждам, че с всичките му достойнства и недостатъци този мъж, с когото споделих част от живота си, бе отворил пред мен, добри или лоши, но съвсем нови прозорци. Но в същото време нямаше съмнение, че е нетърпим.
— Времето, което си прекарал с Алие, ти се е отразило зле — казах ядосано. — Останал си без достойнство! Не биваше да идваш.