— Ти сляпа ли си, не виждаш ли колко много се нуждая от твоята помощ? Ти си ми жена!
С мек глас ми разказа, че иска да се измъкне от дупката, в която е паднал, че копнее за подреден живот.
— Естествено без теб, без твоята подкрепа няма да успея — едва не проплака той.
— Аз не съм толкова силна, Ферда. А и е трудно, много трудно.
Опитах се да се успокоя, като се помотах в кухнята. Не можеше, не, не биваше. Беше ме използвал егоистично, беше ме сдъвкал и изплюл. Всъщност аз бях тази, която имаше нужда от помощ, от обич, от някого, който да ме хване за ръката.
Какво очакваше той от мен?
Да изплатя задълженията му по кредитите, да възродя оранжерията, да превържа раните му и да го успокоя в прегръдките си? При това в думите му, в държанието му нямаше дори мъничко копнеж, трошица обич, истинско разкаяние, което да ми даде сили. Не изпитваше дори нужда да ме попита какво съм правила аз две години, как съм живяла. Това бе пресметнато идване. Работата му беше опряла до съпружеската връзка, от която се беше отрекъл.
Когато се върнах, той се беше подпрял на канапето, беше напрегнат, сякаш се готвеше да си тръгне, пушеше цигара. Усетих, че се опитва да ме заплаши, че си тръгва. Знаеше колко съм слаба, но методът му беше погрешен. Стегнах се, седнах изправена във фотьойла срещу него. Известно време постояхме мълчаливо, без да се поглеждаме.
— Ако си подадем ръка, ще успеем — промълви той. — По-рано го направихме. Пак ще го направим.
— Вече не, Ферда — казах аз. — Няма я онази любов. Ние не сме вече ние.
— Кой е? — попита внезапно.
— За какво говориш?
— За любовника ти.
В погледа му към мен долових омраза, за миг се поколебах.
— Не го познаваш, не си го виждал.
— От колко време продължава?
— Откакто те заварих да се любиш с Алие в таванската стая.
— Око за око, зъб за зъб!
— Можеше да бъде всеки друг, освен теб — казах аз, редейки бързо и гневно една след друга думите. — Ти беше от едната страна, а от другата — всички мъже.
— Това ли е тайната, която щеше да ми разкриеш онази нощ, но след това се отказа?
— Остави тези неща, Ферда.
— Добре, щом си щастлива, няма проблем.
— Щастлива ли? От две години те чакам. Ти си кръгъл глупак.
Спрях. Този глас, който беше моят, бе изпълнен с мъка, която нямаше връзка с мен.
— И аз чаках — каза той. — В болницата дни наред чаках да дойдеш. Бях съсипан, надявах се, че като моя съпруга ще се заинтересуваш от мен, но ти дори не си направи труда да дойдеш!
— Не дойдох, защото исках да умреш. За да свърши мъката, която ме изгаряше — извиках аз.
И заплаках.
Стана, като се опираше на облегалката на фотьойла.
Гласът бе неговият, очите бяха неговите, но лицето му беше лице на съсипан човек.
— Изпитваш удоволствие от тази болка. Изпитваш мазохистично удоволствие, затова изпаднахме в това положение. Тази е причината да не ти съчувствам! Да беше ме убила онази вечер. Извади нож, не си забравила, нали, да бях се оставил да ми прережеш гърлото. И двамата щяхме да се отървем.
Изведнъж стана от масата и без бастун, накуцвайки, излезе на терасата.
22.
Поседя доста време в тъмното. Наблюдавах го, докато се преструвах, че чета вестник. Когато влезе, си наля още едно питие и дойде до мен.
— Да приключим темата, ще поседя до теб и като си изпия чашата, ще си отида — каза той.
После си наля още едно питие. Говореше за баща си, за политика, за икономика. Усещах в него чувство за вина и потиснатост, но и инат. Беше ясно, че не е готов да го отблъсна. Искаше да си тръгне, но не можеше, искаше да се помоли, но не умееше. С шумното си и истерично поведение изглежда очакваше, че изведнъж ще се отвори някаква врата.
И аз бях объркана — исках да си отиде, но и да остане.
Какво всъщност исках? Може би една внушителна заключителна церемония.
Така стана полунощ.
— Тук ли мислиш да останеш тази нощ? — попитах.
Каза, че вече е късно и ще му е трудно да намери кола. Щял да си отиде сутринта. Можел да спи на дивана в кабинета. Тъй като не исках да оставам с него на един и същи етаж, така беше удобно и за мен. В онази стая бе осъмвал много пъти, беше свикнал.
Донесох възглавница, одеяло и пижама от горния етаж. Приготвих му постелята, а когато тръгнах да излизам от стаята, ми пресече пътя и като ме заключи в прегръдката си, подпря ме на вратата.
— Защо не ме уби в онази ужасна вечер на признания?
— Нямах такова намерение, не исках да ме докосваш, това е всичко.
— Искаше да умра, сама го каза. Можеше да дойдеш, след като заспах, и да ме убиеш, нали така, можеше да ме убиеш! Повечето жени убиват мъжете си, докато спят, защо не го направи?