— Не те обичах… Не си струваше да изпадна в беда.
— А сега?
Настръхнах.
— Ела на себе си, какво искаш, опитваш се да ме изплашиш ли?
Исках да се отърва от него, да издера лицето му, но той ме привлече към себе си и ме целуна, хапейки силно устните ми. Грубо, гневно, без да му омръзне. После се дръпна назад и се засмя. Почувствах вкуса на кръвта в устата си. Блъснах го, не ме пусна.
Настъпи момент на концентрация. Отначало меката експлозия от опознаването, после разбирателството на телата и след това бърза, трескава прегръдка като насън. Сън, да, върнаха се всички сънища, които сънувах, когато копнеех за него. Почувствах топлината му. Ароматът на кехлибар.
— Обичай ме отново. Моля те, обичай ме пак — мърмореше той.
Макар че вероятността беше малка, но беше ми минало през ума, че с подобни сцени може би проверява границите на моето малодушие. И бях решила да остана равнодушна, но в гласа му се прокрадваше такъв непреодолим призив, че нямах сили. В онзи миг нямаше никакъв копнеж, любов, омраза. Чувствах само огъня на тялото си.
— Обичай ме отново — повтаряше непрекъснато той. — Обещай ми, че пак ще ме обичаш.
Преди раздялата, на ръба на пропастта, в онзи период, когато се бяхме отдалечили от близостта, всяка вечер се любехме със странен гняв, удряйки се и наранявайки се. По този начин видяхме как лишеното от обич насилие окриля желанието, първичното желание. Все едно да изгориш жив!
Завлече ме към канапето. Седна в края на постелята, която му бях приготвила, бързо свали протезата си. Съблече се и се плъзна до мен. Макар да беше по-мълчалив, по-тежък, все пак беше той. Целувките, ласките му бяха същите, но не беше точно той, необуздаността му беше лъжлива. Беше толкова напрегнат, енергичен, нетърпелив, че ме обзе чувството, че е само една форма, но не е съвсем същата. Това сбогуване без обич, което продължи толкова дълго, остави в мен тъжна, огромна празнота.
После имаше моменти, в които ме обхващаше чувството, че въпросното любене съм го гледала отвън, от фотьойла край прозореца. Това беше финалната церемония, която очаквах.
Лежеше до мен по гръб, със затворени очи. Потърсих по лицето му някаква промяна, намерих забавляваща се, гнусна, дяволска усмивка. Беше толкова далече от мен, че почаках да отвори очи и да ме погледне. Малко ласка, една мила дума. Изведнъж като че ли дочух смеха на Алие. Беше там, между нас, в мозъка на Ферда.
— Без да ме пожалиш, ме пожертва заради нея. А сега си дошъл да ми преброиш ребрата.
— Алие беше нещо голямо, по-голямо, отколкото можеш да си представиш — каза той. — Тя беше първата ми любов, с нея открих какво е любовта. Беше красива, но истинска лудост.
Очите му още бяха затворени. Като че ли имаше неща, които не искаше да си спомни. Мъжът, невярващ в любовта! Как така се случи, че се поддаде на онази необещаваща надежда, на лъжливата радост и си тръгна?
Говореше глупости, искаше да ме нарани, да ме подлуди. Ужасена и объркана, се помъчих да повярвам, че думите му не са истина. Две години чаках да се върне! Това ли беше срещата, която си представях и се опитвах да пресъздам?
— В такъв случай защо си тук, каква работа имаш при мен? Не се ли насити да ме унижаваш!
Поисках да стана, но той се надвеси над мен и ми попречи.
— Между мозъка и тялото ми имаше непреодолима дистанция. Презирах я, но и не можех да се откажа от нея. Бягах и се приютявах при теб, но ти по никакъв начин не поиска да ме разбереш.
— Какво да разбера?
— Че пропадах! Молих й се, потъпках гордостта си, унижих се, дадох й всичко, задуших я с настойчивостта, с любовта си, но тя ме остави.
Бях толкова изтощена, че станах с мъка, качих се в стаята си. Свих се под юргана. Лежах със затворени очи и в унес, подобен на припадък. Не знам защо, но си мислех, че ако иска, ще му разреша да остане при мен. Бях отмъстена. Вместо мен, го бе постигнала Алие. Тя го беше накарала да преживее по-лоши неща, отколкото преживях аз.
Вече няма значение! Като няма любов, свършва и омразата. Тъй като и у трима ни не беше останала любов, някои неща можеше да се оправят. На този свят съществуваха милиони хора, които живееха със спомена за опитомената си любов, съхранена в паметта им. От време на време щяхме да се изкарваме от кожата си за няма нищо. Да си организираме малки скандали, но бяхме преодолели най-голямата вълна.
Корените бяха живи. Можехме отново да построим оранжерията, да остареем заедно. Вече можех да заспя.
Разсъмваше се, когато дойдох на себе си, стресната от силна музика. Станах и слязох долу. Ферда седеше в хола. Вдигнал нагоре лицето си, със силно стиснати устни, се беше унесъл в музиката. Беше само по долнището на пижамата. Светеше само една лампа и пурпурът на зазоряването се отразяваше вътре. Слушаше „Мадам Бътерфлай“.