Намалих музиката. Върху масичката до него стоеше преполовена бутилка уиски. Разтревожих се, че е пил през цялата нощ. Седнах на облегалката на канапето. Дълго време останахме мълчаливи. Беше обръснал мустаците си, беше си сложил протезата, от крачола на пижамата му се виждаше част от нея, розова пластмасова част, приличаща на водопроводна тръба с болтове в края.
— Наметни си нещо, ще настинеш — казах аз и му хвърлих шала за колене. Той не го взе, шалът падна на земята. Не ме чуваше, не ме виждаше. Не беше на себе си. Държанието му, погледът му, изразът на лицето му бяха страшни. Когато направих кафе и го донесох, видях, че плаче.
— Умираме и всичко свършва, нали така — каза, като че ли говореше на себе си. — Всичко. Какво спокойствие. Нямам сили да продължавам, нямам желание. Дойдох при теб, защото в мен мъждукаше надеждата, че може би ще ме разубедиш, но и тя умря. Винаги съм вярвал в твоята обич. Но и нея съм загубил.
Седеше, без да помръдва, и плачеше.
Не можех да повярвам на думите му, гледах го със затаен дъх и не знаех какво да кажа. Видях, че в ръката му, отпусната в скута, има макетно ножче. Направих няколко стъпки, опитах се да отида до него, за да взема ножа, но той вдигна ръката си, извади заострения край на ножа и го размаха към мен.
— Стой там, не идвай… Първо да се разберем… Ти ме изгони, но този дом е и мой. Върнах се, ще остана тук до края, разбра ли! До последния си дъх.
— Добре, прав си, запази спокойствие. Много си напрегнат, дай ми ножа, хайде, дай го.
Думите ми се смесиха с музиката. Понечих да тръгна към звънеца, за да повикам Хасан, но той стана и извика. Олюляваше се.
— Недей, да не направиш нещо погрешно! Иначе…
Обзета от паника, му говорех успокоителни думи, но не беше в състояние да ме чуе. Върна се, накуцвайки с протезата, влезе в банята в дъното на коридора, изтичах и го настигнах, разреши ми да вляза вътре. После затвори вратата, заключи я и се облегна на нея. Помолих го да я отвори.
— Пусни водата — каза той. — Напълни ваната.
Пуснах водата, сложих запушалката и почаках. Бях като парализирана. Гледах го. Лицето му беше бяло като платно. Ръцете му трепереха.
Скочих върху него, но той ме сграбчи за китката, борих се, но не ме пусна. Ножът остана в лявата му ръка. Опря го в гърдите ми и ме повлече към ваната, без да пуска китката ми, влезе в нея и се изтегна.
— Не се страхувай — каза. — Ще ми помогнеш, ще го направим заедно! Не искам да остане наполовина, трябва да се свърши окончателно, помогни ми!
Стисна в шепата си острата част на ножа, кръвта бавно потече, засили се, започна да се смесва с водата. Извиках, за миг потрепери, но не пусна китката ми. Отмести погледа си, гласът му беше дрезгав, сякаш идваше отдалеч.
— Виж как кървя… Нали е хубаво? Кажи, че е хубаво, хайде, кажи!
— Пусни ме, пусни ръката ми, пусни ме!
Със свободната си ръка грабнах подвижния душ и го стоварих върху ръката му, изпсува, хватката му за момент се разхлаби, освободих китката си. Хвърлих се към вратата, с мъка отключих и изскачайки навън, я блъснах и затворих.
Докато тичах към кухнята, отвътре се чу кратък вик, примесен с шума на водата.
Вик, който приличаше на вик на заклан.
Бях се намокрила, тресеше ме, не бях на себе си. Исках да мисля, но не можех, исках да заплача, но не можех. Отпуснах се на един стол, седях като дете, хвърлено във водата, без да знае да плува. После погледнах към часовника. Наближаваше шест. Видях, че е шест, знам.
Така си остана. На шест часа.
Сложих чай. Приготвих закуска. Чаках го.
Колко дълго се къпа, Ферда!
Излязох от кухнята, за да го потърся, кракът ми стъпи във вода, розова вода, която се беше разляла в коридора и течеше към балкона.
Бях спокойна, не знам защо, може би бях упоена, потънала в музиката, която продължаваше. Стъпвайки във водата, отидох до вратата на банята, отворих я. Видях кръвта, която беше изпръскала плочките и преливаше от пълната вана.
Ферда беше във ваната. Тялото му беше във водата, главата му се беше килнала настрани. Около гърлото му имаше силна червенина, която се смесваше с водата, течеше кръв.
Спрях чешмата. Махнах запушалката на ваната. Когато водата започна да изтича, видях разреза на гърлото му от край до край. Кръвта течеше като от водосточна тръба. Ръката му се беше провесила навън, в кървавата му длан беше макетният нож с изваденото докрай острие.
Не изкрещях. Не извиках. Казах името му, за да се събуди. Сви се, сякаш се опитваше да си поеме въздух, един хрип излезе от гърлото му. Малки кървави балончета се появиха на срязаното място. В следващия миг потрепери, тялото му силно трепна и после свърши.