Хванах се за мивката и бавно се строполих.
23.
Не казах на никого. Скрих го, да, държах го при себе си.
Почистих банята, измих него, ножа. Всъщност всичко беше във вода, в кръв и вода, не можеше да остане така.
Направих всичко, което трябваше да се направи.
Изкъпах се, изгорих в камината дрехите, с които бях облечена в онази утрин.
После стана нощ, обед и пак нощ.
После пак сутрин и същата черна нощ.
Не броях дните. Или времето беше спряло на шест, или ни беше оставило и си беше тръгнало.
Единственият знак, че времето върви, беше черешовото дърво в градината. Вечерта, когато дойде, беше напъпила. После разцъфтя от горе до долу, стана цялата бяла. Едно дърво не може да бъде мярка за време, знам. Ако е готово, в една нощ пъпките му се разпукват, ако пък не бърза, се разкрасява бавно. Тъй като не е лишено от чувствителност, понякога не се знае какво ще направи. Не бива да се забравя също, че въздухът, водата, температурата и светлината понякога може да бъдат измамни. Спомням си, веднъж черешката беше цъфнала през януари и замръзна. Годината беше лоша, най-трудният период в живота ми.
Зимата на измамите, на заблудите.
Тогава Ферда беше съжалил черешата, а не мен. Вече няма как да си го спомни. Много я обичаше. Непрекъснато я хвалеше. „Нашата пак облече сватбената си рокля!“ — казваше всяка пролет. Един от изразите му, които повтаряше непрекъснато, до втръсване.
Една сутрин откъснах от черешата разноцветни цветчета за него. Натопих ги в стъклена ваза и я поставих върху плота на мивката. Мъртвите могат да виждат цветята.
Съхранявах го във водата. Седях до главата му и дълго, дълго го гледах.
Бледите ленти, които розовата светлина разпръскваше върху водата, го покриваха като прозрачен юрган. Той спеше с наклонена встрани глава, затворени очи и гънка на недоволство на брадичката, която опираше във водата. Голотата му с леко сгънатия десен крак, отрязания над коляното чукан на левия, набръчканото в края бедро, ръцете му, плуващи свободно във водата, ми беше позната. Но неподвижността му беше много тъжна.
Беше далече от гласовете, очакванията, умората, вече беше безгрешен. Не се страхувах от формата, в която отново се настани в живота ми.
Около очните кухини чернееха дълбоки сенки. Тъмните вежди и косата, започнала да побелява на слепоочията, следата от малката раничка в края на устните бяха по-отчетливи. Макар че присъствието му беше малко неясно и блуждаещо, в сумрака беше убедително. Слагах хавлия на врата му, за да не виждам онази мрежа от мускули, нерви и вени, там, където беше срязана, подула се във водата и побеляла. Показваха се кокалчетата на пръстите му на лявата ръка, която беше наранена от ножа. Опази ръка, която някога ме галеше.
Гледах го.
Това лице, което така добре познавах, беше по-красиво, тъй като от него се беше изтрило изражението на отчужденост и омраза. За пръв път виждах същността му разголена. Дори в сравнение с, преди да станеше по-крехък, да се смалеше и разложеше, щеше да остане все такъв в огледалото на паметта ми.
Невинен, покорен, беззащитен.
Знаех какво трябва да направя; да телефонирам, да дам адреса и да поискам да дойдат да го вземат. Не можах да го направя. Протягах ръка към телефона и я дръпвах. Бях наясно, че съм закъсняла необяснимо, но в ума ми се беше загнездила сянката на онова, което щеше да стане. Колкото по-дълго продължаваше тази скръбна среща, а обстановката оставаше неясна, толкова беше по-добре. Пердетата ми бяха спуснати, не отговарях на телефона. Прибирах вестниците, които Хасан оставяше на вратата, стараех се да изглеждам нормално. Не искам да чистите, Шенгюл да не идва, аз ще ви се обадя. Бях между два свята.
Лягах си, но не можех да заспя, опитвах се с алкохол и цигари да разсея мрака в себе си, след няколко чаши поемах надолу по урвата. Тогава всичко се преобръщаше и пропадаше. Понякога се унасях на мястото, на което седях, после скачах стреснато.
Далечен телефонен звън стигаше до ушите ми, сирени, полицейски свирки. Един ден щях да се намеся в глъчката, щяхме да се намесим, знаех. Ще дойдат, ще вземат него и мен, ще ни отведат на различни места, после ще искат да им разкажа. Какво има да се разказва, как ще се разкаже?
Предметите вкъщи ме наблюдаваха. Дъските на пода роптаеха под стъпките ми, пантите на вратите крещяха, болезнено стенеха стъклените и порцелановите предмети. Щом се почувствах свободна, усещах на врата си дъха на някой, който се приближава и ще ме стисне за гърлото. Извивах се на мястото си, като че се дърпах от дълбока пропаст. Когато огладнеех, слагах в устата си няколко залъка хляб.