Оставаха четири месеца до края на стажа ми. След това щяхме да опразним жилището в Гьозтепе[2], където живеех още от първия ми брак, и щяхме да се върнем в нашия град. Нямах възможности да отворя аптека в Истанбул. В Саянджак беше по-икономично, там имах повече шансове да се задържа. Когато се разведох, майка ми остави къщата, градината и приятелите си и дойде при мен, за да гледа дъщеря ми. Не беше добре със здравето, изморяваше се, очакваше ме с нетърпение. В онова малко градче, където всички се познават, аз нямаше да мога да се разпореждам със съдбата си. Искаше ми се да се омъжа за някого, когото харесвам, да отглеждам дъщеря си в нормална семейна среда, но в Саянджак възможността да срещна такъв мъж, беше ограничена. Като погледнех бъдещето си, изглеждаше, че пътят на моя живот щеше да бъде отиване и връщане между дома и аптеката. Една разведена жена, едно дете, депресиран сух живот. Не знаех дали ще имам шанса да променя тази линия. На заминаване очаквах чудо и с това вълнение бях пожелала да се хвана за Ферда, но той си беше заминал, без да се отбие на онази железопътна гара.
И беше прав за себе си. Нямаше да си губи времето с демодирани девически номера, с мъчителни приливи и отливи на една плесенясала чувствителност, я! В следващите дни картината в главата ми започна да ерозира, да се изтрива. Но в мен остана една неопределена тъга.
Дойде в аптеката три седмици по-късно.
За да купи кутия аспирин!
Затваряхме, вътре беше празно. Не повярвах, че наистина го виждам срещу себе си. Разменихме на крак няколко изречения. И двамата бяхме сдържани, развълнувани, нерешителни. Помощникът броеше парите на касата, движението по булеварда бе натоварено заради мача, беше шумно.
— Не можах да те потърся, бях в чужбина.
— Разбира се. Всъщност не очаквах.
— Много мислих за теб.
Бях готова да придам по-дълбок смисъл на всяка казана от него дума. Виждах върху тезгяха самотата на ръката му и снизходителната покана в мекия тон на гласа му, не можех да откъсна очите си от него. В бляскавата светлина на аптеката изглеждаше по-различен от онази вечер. Тъничките бръчки около устата и в края на очите му придаваха зрялост, като че ли бяха следи от търпение, примесено с лека тъга. Беше толкова хубаво отново да го намеря, че ме обхвана страх да не си тръгне, след като остави парите на тезгяха. Казах му, че ако ме почака няколко минути и няма друга работа, може да се поразходим заедно.
Изчака ме навън. Вървяхме в мъгливата ноемврийска вечер, в изпълнения с мирис на изгорели газове въздух, минавахме покрай осветените витрини. Влязохме в най-близкото кафене и си поръчахме чай. Обхвана ме ентусиазъм, който едва прикривах. А той се опитваше да изглежда весел, спокоен. Беше облякъл палто в пруско синьо и черен панталон. На лявото си ухо имаше малка сребърна халка. Слушаше ме и като че ли се подсмихваше. Пред широката витрина, гледаща към булеварда, бяха подредени пластмасови саксии с тъмносини хортензии. Лепнещата мъглива вечер давеше разноцветните светлини на булеварда. Говорехме за незначителни неща, без да споменаваме онази вечер.
Беше агроинженер. От известно време търсел подходящо място да построи оранжерия близо до Истанбул, например в Силиври или Ялова. Изненадах се. Защото в Саянджак, близо до върха на хълма, притежавахме в наследство от дядо една изоставена ябълкова градина. Не мислехме да я продаваме, защото се надявахме, че ще поскъпне, тъй като заради близостта до Истанбул и природната красота градчето бе започнало да се превръща във важен туристически обект. Търсехме обаче наемател.
— Огледа ли Саянджак?
— Видях няколко места, но повечето са за продан. Засега възнамерявам само да наема. Имаш ли предвид някакъв терен?
По изкуствения тон, с който зададе въпроса, предположих, че е видял градината, но очаква аз да подхвана темата. Може би я е видял и се е залепил за мен, за да си гарантира работата. А може и да е сметнал, разбира се, че капарото и наемът, които искаме, са много високи, и иска да ги намали. Не, душко, каква връзка има, напразно си внушавам.
— Може да се намери, но трябва да се търси — казах равнодушно. Малко се бях разочаровала. Все пак щях да изчакам положението да се изясни.
При следващите срещи усетих, че съм се излъгала във впечатлението си, че не е достатъчно опитен. Защото виждах, че напрежението между нас се повишава и той майсторски го направлява. Един уикенд излязохме с колата извън града и закусихме в едно близко село. Времето беше хубаво, повървяхме малко. Попитах го намерил ли е подходящо място за оранжерията, но той прекъсна темата. Усетих, че се опитва да се представи пред мен като бохем, със свободен дух, любител на изкуството, че иска да ме впечатли. Тогава почувствах леко пренебрежение към него.