Една сутрин дойде Пелин. Не знаех колко време е минало. Тайно погледнах от прозореца на горния етаж. Минути наред звъня, блъска по вратата. Говориха с Хасан. Търсеше Ферда, не отворих.
Като си отиваше, беше навела глава, сякаш търсеше нещо между камъчетата на настилката на градинския път. Обиколи зад къщата, застана на градинската врата и много дълго гледа към прозорците. Очите й бяха странни. Баки я проследи високомерно, после се врътна и влезе в колибката си.
Идваха и други хора. Пощальонът, помощникът в аптеката и малката дъщеря на съседката с чаша с ашуре в ръцете.
Последна дойде тя, Алие, в един следобед с леля ми. Колко продължи посещението, може би пет минути? Най-много. Беше ли забравила сутринта, когато чакаше да си тръгне от тази врата, от този дом, беше ли забравила срама си?
Не можах да я позная. Лицето й, останало без блясък, беше отслабнало. Русата й коса не се виждаше. На главата си имаше грозна кърпа. Сиво пардесю, което се спускаше до глезените. Липсваше й само платнената чантичка с Корана. Аллах я беше взел при себе си. Вече не беше Русото момиче. Жената, която Ферда болезнено обичаше, явно беше умряла.
Колата на Шевки, последен модел, я чакаше на улицата. Амин. Докато зад прозореца, зад пердетата още един път проследих миналото, я оприличих на дете без играчки, оставено в тъмна стая. Не ме заболя.
Банята беше широка и просторна. За да наруша тишината, понякога спокойно, с кротък глас разказвах на Ферда за чувствата си, които поради гордост или липса на време не бях изразила дотогава. Разказвах някои подробности от прекараното заедно време в миналото, хубавите, приятни спомени, които не бях забравила.
Случваше се да се оплача, че съм кривнала по сенчести пътища, че съм плакала, когато съм губила контрол, от сполетелите ме разочарования и предателства, но веднага сменях темата. Внезапно се връщах към някоя разходка край морето, към някоя пролетна ваканция или одобряване сред цветята. Аз вярвах, че той ме чува и вижда, че тайно ме закриля.
Влизах, излизах, гледах го, без да се наситя, и виждах метаморфозата на живота му през отминалите години. Навеждах се и докосвах лицето му. Галех прасците, врата му, изненадвайки се, че не реагира на докосванията ми. Когато водата се разлюлееше, като че клепачите му трепваха за миг, едва забележима надежда…
Напразно. Той, Ферда, бившият ми любим и съпруг, включваше всичко това, но вече беше само едно странно трето същество, което нямаше качествата да бъде нито едно от тях. От сега нямаше да има нужда от съжаление и копнежи, страст, подлост и извинения. Нямаше да изпада в самота, нямаше да изпитва нужда да отбива въпросите ми с глупави оправдания. Беше се отървал от всички задължения, катастрофи, мъки и болести. Беше загубил детските и младежките си спомени, желанията и мечтите си. Страховете му, неудобните приключения, безсънните нощи, безнадеждността и омразата го бяха напуснали.
Или той тях.
Едно тяло, плуващо във водата между остарялото минало и несъстоялото се бъдеще, което няма как да дойде.
Всеки ден го миех старателно, като че беше чуплива статуетка или едра, бляскава риба. Хващах го под мишниците и повдигах главата му. Сменях хавлиената кърпа на врата му. Кожата му беше хладна, хлъзгава. По гърдите, гърба и краката се бяха образували петна, които се превръщаха от морави в кафяви, но още беше бял. Кожата му се беше опънала и изглеждаше по-млад.
Познавах и обичах всяка негова частица.
Онова, което ме съсипваше, беше, че вече я нямаше властта на онова красиво и невинно лице, на съблазнителното мъжко тяло, което галеше цветята и растенията, вдъхваше им душа, караше ги да живеят, взимаше шепа пръст и я хвърляше, обичаше жените и ги мамеше.
Лежеше там като детрониран крал.
Понякога ме обземаше чувството, че ръцете му ще заплуват към някоя нова страна или към бъдещето. Пред очите ми оживяваха походката му, усмивката, навеждането на главата, как поднасяше ръка към устата си… Много тъжно беше, че поради безпощадността на времето и свидливостта на живота не излезе нищо от мечтата, която си бях създала. Не беше тъга, не скърбях. Но онова тяло вече нямаше рамо, на което да положа глава.
За пръв път в мен повява радостният вятър на опрощението и разплатата.
Когато разлагането се ускори, а ледът, който приготвях в къщи, започна да не стига, се наложи да отида до аптеката. Добре се получи, видяха ме, че съм добре. Изсипах във ваната разтвора, забавящ разлагането, приготвен с формалдехид на прах. Нарекоха го подправяне на факти. Поради летливостта миризмата му беше много силна, изгаряше очите и гърлото ми и не можех да оставам дълго при него. Покрих ваната отгоре със стъклата от масата в хола и с плъзгащите се витрини на бюфета. Понякога отварях отдушника, за да излезе миризмата, и заедно с хладния, чист, пролетен въздух птичи гласове изпълваха банята. Мъртвите могат да чуват птичите гласове.