Макар и не толкова често, започнахме да се виждаме в обедните почивки или привечер. Обикновено разговаряхме за общи неща. Понякога ме обхващаше чувството, че трудно намираме теми за разговор. У него нямаше присъщата на първия стадий на любовта напористост да разказва за себе си. Напротив, много пъти отговаряше уклончиво на въпросите ми. Това положение, разбира се, възпираше и мен. Напредвахме бавно. И двамата не успявахме да бъдем напълно самите себе си. Не се притеснявах, нали отново ме бе намерил, по някакъв начин с течение на времето ще стане естествен, отношенията ни ще станат по-близки.
Полагах усилия да не изглеждам капризна и дребнава, да не го задушавам. Държах се като весела, приятна, доброжелателна приятелка, която действа успокояващо. Понякога, когато се правеше, че не разбира намеците ми, бях убедена, че си придава важност, но не го показвах. Между нас имаше едно противопоставяне, което отказвах да видя или пък още не беше излязло на повърхността. Неговата тайнственост и инертност ми дотягаха, но бях търпелива.
Имах нужда от пари, за да отворя аптека, но все още нямаше сериозна оферта за градината. Ако Ферда станеше наемател, щеше да реши проблема ми. Един уикенд, когато с майка ми отидохме в градчето, попитах пазача, който със семейството си се грижеше за нашата къща и живееше в пристройката, идвал ли е някой да оглежда ябълковата градина и дали е питал за мен. Да, преди около два месеца дошъл един млад, висок, приказлив мъж. Хасан го разходил из мястото и по време на разговора споменал за мен. Бил с дълга коса, носел обица на ухото си. Спомняше си, че мъжът се опитвал да откопчи нещо. Дал му телефонния номер на аптеката, където работех. Може и да е казал името ми.
Беше ясно, че срещата ни не е била случайна, но аз не се подразних. И в любовните филми хората се срещаха според предварително написан сценарий.
След около три седмици Ферда ме заведе на вечеря. Дотогава не бях го виждала толкова развълнуван и въодушевен. Беше внимателен, премерен и за пръв път не говореше отвлечено. Беше далече от познатото мъжко поведение, което правеше връзката поредна и примитивна. Каза, че ме харесва, че ще направи всичко по силите си, за да ме опознае по-добре и да продължи нашето приятелство.
Бях толкова щастлива, че към края на вечерята не се стърпях и заговаряйки за градината, го попитах дали я е видял. За момент се поколеба, а после като че ли не знаеше за връзката с мен, леко объркан каза, че може и да я е видял. Изкуствеността в държанието му, зачервяването на лицето му предизвикаха у мен чувството, че не се лъжа в съмненията си. Не знаех защо трябва да се чувствам така, но беше сигурно, че съм в сценария. Предложението дойде от него — може ли през някой уикенд да отидем в Саянджак, за да погледне пак и заедно да преценим?
През онази неделя отидохме в градчето с неговата кола, като взехме майка ми и дъщеря ми. През целия път ни говори за проектите си. Гледах решителните му ръце, лицето, силните му крака. Намирах го съвършен във всичко. Исках да го обичам и да го скрия от света. Близостта, сърдечността, уважението, което проявяваше към майка ми, пробуждаше у мен нови надежди.
Подсвирна от възхищение, като видя къщата. Семейната къща, която в продължение на години устояваше на северните ветрове, се намираше на около километър от центъра на града, в подножието на стръмен хълм. Той съжали, че е незаслужено изоставена. Беше прав, но последните десет години бяха преминали толкова трудно заради заредилите се едно след друго нещастия и семейни неприятности, че не можахме да отделим пари, за да я поддържаме.
Отидохме в ябълковата градина. Естествено, и преди това я беше виждал, но се беше поколебал заради наклонения терен. Несъмнено можеше да се разкопае, да се направят няколко насипа и да се пригоди за целта, но това означаваше допълнителни разходи. Спестяванията му бяха доста ограничени като за начало.
Казах, че няма да има проблем, при това теренът ще бъде приведен в по-използваем вид. Неусетно виждах, че установяването му тук и устройването му с работата е необходимо за продължаване на нашата връзка, и макар и с нежелание, възприех едно не много приятно настоятелно поведение. По-късно усетих, че това съзнателно е било разпалвано от него.
После влязохме в малката стара барака в края на градината. Казах, че тя може да бъде съборена. Той не се съгласи, според него ставала за работен офис. Зарадвах се, с всеки негов положителен знак растеше и надеждата ми. Защото, ако излезеше от живота ми и си тръгнеше, щях да се сгромолясам в празнотата. Умът ми, опитвайки се да ме предпази от капана на измамата, ми казваше да съм предпазлива, но сърцето ме тласкаше към патова ситуация.