— Имаш право, може да почака. — Ив пъхна обратно чекмеджето. — Къде са личните му вещи?
— Ето ги: петдесет долара в кредитни жетони, ръчен часовник, лична карта, ключове, пакетче ментолови бонбони, портативен видеотелефон, бележник… Хей, виж това. — Той разгледа ножа с дълго острие. — Май дължината му надвишава разрешената от закона.
— Искам да взема видеотелефона и бележника.
— Готово. Само подпиши тук и са твои. Слушай, трябва да се връщам на работа. Не бива да карам клиентите да ме чакат.
Ив се разписа, че взима вещите, после попита:
— Проверихте ли ги за отпечатъци?
— Да пукна, ако знам. Приятно забавление.
Щом служителят излезе, Ив се обърна към помощничката си:
— Първо ще снемем отпечатъците. Включи записващото устройство.
Пийбоди неспокойно се огледа.
— Не може ли да го направим другаде?
— Защо?
— Ами… тук е пълно с мъртъвци.
— Нали искаш да работиш в отдел „Убийства“?
— Да, но при вида на толкова много мъртъвци изтръпвам. — Все пак тя отвори чантичката с инструментите и се залови за работа. — Има ясни отпечатъци.
— Ще ги проверим чрез компютъра, но първо ще прослушаме записите на видеотелефона и ще прегледаме бележника. Нищо чудно отпечатъците да са на самия Ламонт.
Тя взе видео устройството и го разгледа. Беше от най-скъпите модели, последна дума на техниката. Спомни си модерните му обувки, които бе забелязала при срещата им.
— Питам се какви ли заплати раздава Рурк на служителите си — промърмори, после включи устройството, за да прослуша всички разговори, проведени през последното денонощие. Видя как цифрите пробягваха на дисплея, сетне озадачено поклати глава. Видеото беше блокирано, но гласовете ясно се различаваха.
— Ало?
— Преследват ме. — Това бе Лалюнт. Ив го позна по едва забележимия френски акцент и по гласа, който беше станал писклив от страх. — Ченгетата бяха тук. Само да знаеш как ме зяпаха! Сигурен съм, че подозират нещо.
— Успокои се. Знаеш, че ще те защитим. Не бива да го обсъждаме по видеотелефона. Къде се намираш?
— Няма значение. В безопасност съм. Избягах от работа, след като ченгетата ме разпитаха. Рурк също присъстваше.
— Какво им каза?
— Нищо. Няма да изкопчат нищо от мен. Обаче не желая да загазя заради вас. Искам да се чупя. Искам повече пари.
— Ако те чуеше, баща ти щеше да се разочарова.
— Не съм баща ми и знам кога трябва да изляза от играта. Дадох ви всичко, което пожелахте. Приключвам сделката ни. Щом си получа моя дял от парите, веднага ще изчезна. И без това повече не съм ви необходим.
— Имаш право. Искаме да се държиш нормално, за да не се усъмнят, че подозираш нещо. По-късно ще ти се обадим къде и кога ще ти бъдат предадени парите. Трябва да бъдем изключително предпазливи — твоята мисия приключи, но нашата едва сега започва.
— Дайте ми моя дял и до сутринта ще съм заминал.
— Разбира се. Ще ти се обадим.
— Глупак — промърмори Ив. — Подписал е смъртната си присъда. — Поклати глава и добави: — Дали действително е бил толкова алчен, или пък е бил кръгъл глупак?
Следваше нов разговор — Ламонт се обаждаше в пътническото бюро, за да си запази място на космическия кораб за Вегас II. Съобщи на чиновничката не своето, а някакво измислено име, както и фалшив номер на личната си карта.
— Обади се в управлението да изпратят екип в дома му, Пийбоди. Обзалагам се, че нашият човек е бил готов да отпътува.
На следващия запис механичен глас даваше кратки указания:
Точно в един на ъгъла на Шесто Авеню и Четирийсет и трета улица.
Ламонт беше търсил по телефона още двама души, но не беше успял да разговаря с тях.
— Провери на кои абонати се водят двата номера, Пийбоди — нареди Ив и взе бележника.
— Вече го правя. Първият е закодиран.
— Използвай моите пълномощия, за да го получиш. Човекът, с когото разговаряше Ламонт, не е подозирал, че той се обажда по собствения си видеотелефон, иначе е щял да вземе устройството след убийството. Или пък не е имал достатъчно време, тъй като нашите хора, които следяха Ламонт, след секунда са се озовали на местопрестъплението.
— Кодът е секретен — каза Пийбоди. — Отказват да ми го съобщят.
— Ще го съобщят и още как! — Ив извади комуникатора си. След трийсет секунди вече разговаряше с началника на полицията Тибъл, а след около две минути лично губернаторът беше разрешил проблема.
— Страхотна сте! — възхитено възкликна Пийбоди. — Развикахте се на самия губернатор.