Тя смаяно го зяпна.
— Искаш да кажеш, че ще бъда напълно беззащитна.
— Избирай — подслушвателен апарат или бронежилетка.
— Какво пък, и без това сигурно ще ме застрелят в главата.
— Престани да предизвикваш съдбата.
— Само се шегувах. — Но тя потърка с длан устните си. — Разбрахте ли коя сграда възнамеряват да взривят?
— Още не сме.
— Отби ли се да видиш дроидите, произвеждани от компанията на Брансън?
— Да. Подготвили са за масово производство нов модел. Много „по-умен“ от досегашните. — Той се поусмихна. — И с ново покритие, което е почти като човешка кожа. Но това са играчки. Не видях нито един с човешки ръст.
— Това не означава, че не съществуват. Възможно ли е подобен дроид да е участвал в инсценираното убийство в дома на семейство Брансън?
— Ако беше висок метър и осемдесет вместо осемнайсет сантиметра, отговорът ми щеше да бъде положителен. Като гледах онези играчки, направо настръхнах.
В този момент видеотелефонът й иззвъня.
— Трябва да прекъснем за момент — заяви тя. — Извинявай, Фийни, но разговорът е личен.
— Ще почакам отвън. Обади се, когато свършиш.
Щом остана сама, Ив извади портативния си видеотелефон и си сложи слушалките.
— Далас слуша.
— Имам информацията, която те интересуваше. — Той присви очи. — Хей, къде е ризата ти?
— Тук някъде. — Ив побърза да се облече. — Хайде, казвай какво си научил.
— Веднага открих данни за нея. Родена е в Канзас преди трийсет и шест години, родителите й са учители, типични представители на средната класа, има една омъжена сестра и племенник. Учила е в местното училище, известно време е работила като продавачка в универсален магазин. Преди десет години се е омъжила за Брансън и е заживяла в Ню Йорк. Навярно всичко това вече ни е известно.
— Интересуват ме фактите, които не знам.
— Така и предположих. Хората, които са записани в досието й като нейни родители, действително са имали дъщеря Клариса, родена преди трийсет и шест години. Само че момиченцето е умряло, когато е било на осем. Оказва се, че мъртвото дете е ходило на училище, работило е в магазин и има свидетелство за брак.
— Фалшива самоличност, така ли?
— Да. Ако надникнем в медицинския картон на Клариса Бауър, ще установим, че всъщност тя е на четирийсет и шест. Съдейки по сведенията, излиза, че се е преродила преди дванайсет години. Няма абсолютно никакви данни за предишния й живот — всичко е изтрито от компютъра. Мога да изровя нещичко, но не очаквай бързи резултати.
— Засега това ми е достатъчно. Искала е нова самоличност и е намалила истинската възраст с десет години.
— Ако направиш елементарно изчисление, ще установиш, че по времето на експлозията в щаба на „Аполон“ е била на възрастта на Шарлот Роуън.
— Вече го изчислих, благодаря за подсещането.
— Следвайки инструкциите ти, направих още по-задълбочено проучване.
— Какво?
— Навярно няма да се съгласиш с мен. — Той многозначително я изгледа. — Но обикновено мъжът и жената в едно семейство знаят всичко за желанията и работата на партньора си.
Ив отново изпита остро чувство за вина.
— Слушай, Рурк…
— Млъкни — промърмори съпругът й и тя се подчини. — След като установих, че Клариса е свързана с „Аполон“ и с Роуън, отново проверих данните за Доналд Брансън. Не открих нищо особено, освен че е внасял големи суми по сметката на дружество „Артемис“.
— Артемис също ли и бил древногръцки бог?
— Да. Бил е близнак на Аполон. Мисля, че дружеството е поредната компания фантом. Научих нещо още по-любопитно — бащата на братята Брансън е дарявал огромни суми на същата организация. Според досието му в ЦРУ Франсис Брансън не само е познавал Джеймс Роуън, но и за кратко време е бил негов сътрудник.
— Ето връзката между семействата Брансън и Роуън. Доналд и Клариса са закърмени с идеите на „Аполон“. След години са поели по пътя на бащите си. „Ние сме верни“ — така започваха посланията си. — Тя въздъхна. — Благодаря ти.
— Няма за какво. Ив, страхувам се, че поемаш прекалено голям риск. Имам ли право?
— Хората на Фийни ще бъдат разпръснати около мен.
— Отговори на въпроса ми.
— Фасулска работа, няма нищо страшно… Благодаря за помощта.
— Винаги можеш да разчиташ на мен.
Искаше й се да му каже, че съжалява за случилото се сутринта, че много го обича… В този момент Фийни отвори вратата.
— Време е да тръгваме, Далас.
— Готова съм… Ще се видим довечера — обърна се към Рурк и леко се усмихна.
— Пази онова, което е мое, лейтенант.
Ив отново се усмихна. Знаеше, че съпругът й няма предвид куфарчето с боновете.