С удивление тя си помисли, че тази прекрасна къща й принадлежи.
Както й принадлежеше и мъжът, който я чакаше.
Рурк беше по халат и гледаше телевизия. Надин Фарст предаваше от мястото на експлозията. Изглеждаше потресена и беше бледа като платно. Ив забеляза, че съпругът й не е стоял със скръстени ръце, а е работил на компютъра в спалнята, уреждайки неотложни сделки.
Пристъпи към него, като криеше розата зад гърба си. Внезапно й хрумна, че постъпката й е абсурдна.
— Защо не си си легнал?
— Поспах час-два — отвърна Рурк, но устоя на желанието да я вземе в прегръдките си. Изглеждаше толкова уморена и… крехка, сякаш щеше да се разпадне при най-лекото докосване. Клепачите й бяха зачервени, очите й подсказваха ужаса, който беше преживяла. — Ти също трябва да си починеш.
— Не ще мога да заспя. — Устните й се разтегнаха в измъчена усмивка. — Прекалено съм напрегната, пък и след няколко часа трябва да се върна на работа.
— Ив… — Той пристъпи към нея, без да я докосне. — Ако продължаваш така, ще се разболееш.
— Добре съм, честна дума. По едно време почувствах замайване, но ми премина. Когато всичко свърши, сигурно ще рухна, ала засега се държа. Искам да поговорим.
— Целият съм слух.
Ив мина край Рурк, като държеше цветето така, че той да не го види, приближи се до прозореца и се загледа в мрака.
— Не знам откъде да започна. През последните дни ми се събра прекалено много…
— Навярно най-трудно ти е било да съобщиш тъжната вест на семейство Малой.
— Имаш право. — Тя опря чело на стъклото. — Най-ужасяващото е, че близките на загиналите винаги разбират какво се е случило още като ни видят на вратата. Те живеят с този страх ден след ден. Когато им позвъниш, знаят какво ще им съобщиш, но не желаят да го повярват — израженията им го подсказват. Някои се вцепеняват и безмълвно се взират в теб, други те канят да влезеш и повеждат банален разговор, а погледите им сякаш говорят: „Не ни съобщавай страшната вест.“ Сякаш ако не я чуят, всичко ще си бъде по старому.
— А ти разбиваш илюзиите им.
Тя се обърна, погледна го и промълви:
— Това е ежедневието ми… и все пак не мога да свикна, всеки път страдам.
— Така е… — Той не откъсваше поглед от лицето й. — Аз също.
— Съжалявам за онова, което се случи тази сутрин…
— Вече ми го каза. — Рурк пристъпи към нея и нежно докосна страната й. — Няма значение, не ти се сърдя.
— Но за мен има. Позволи ми да се доизкажа.
— Добре. Седни.
— Не мога. Не мога… — Тя нервно закрачи напред-назад. — Имам усещането, че нещо кипи вътре в мен.
— Постарай се да се успокоиш. — Рурк я хвана за ръката и видя цветето. — Какво е това?
— Според мен е роза мутант. Купих я, за да ти я поднеса. — Тя едва сдържа смеха си, като видя изуменото му изражение. Почти нищо не можеше да изненада съпруга й.
Втренчи се в нея, а на Ив й се стори, че погледът му изразява едновременно смайване и удоволствие. После Рурк сведе очи към розата и промълви:
— Подаряваш ми цвете…
— Доколкото знам, така се постъпва в подобни случаи. Ако се чувстваш виновен, поднасяш цвете и нещата се оправят.
— Скъпа Ив… — Той взе розата. Беше попарена от студа, а цветът й беше жълтеникав като на избледняваща синина или на урина. — Признавам, че непрекъснато ме смайваш.
— Цветето е доста жалко, а?
— Напротив. — Той се осмели да я помилва по страната. — Прекрасно е.
— Ако мирише като човека, който ми го продаде, сигурно ще го изхвърлиш.
— Престани, не разваляй удоволствието ми. Мислех те за неспособна на подобни жестове — прошепна Рурк и леко я целуна по устните.
— Такава съм си — всичко развалям. — Ив неволно се отдръпна. — Повярвай, че не го правя нарочно. Не се отричам от онова, което казах тази сутрин, макар да се дразниш от думите ми. Според мен ченгетата не бива да сключват брак — като свещениците например, — за да не пренасят в дома си греха и мъката на хората.
— Самият аз съм допускал много грешки — спокойно каза Рурк. — Един-два пъти беше принудена да понесеш последствията от младежките ми грехове.
— Знаех си, че отново ще те нервирам.
— Имаш право — разгневи ме. Но знай, че ми причиняваш неописуема мъка.
Тя смаяно го изгледа, устните й потрепнаха, сякаш щеше да се разплаче. Сетне промълви:
— Не исках да страдаш.
Помисли си: „Именно в това е проблемът. И аз трябва да го разреша.“ После продължи:
— Не умея да се изразявам като теб, не ме бива да говоря нежности. Виждам любовта в очите ти, чувам неизказаните ти думи и… сърцето ми сякаш спира.
— Мислиш ли, че ми е лесно, след като те обичам прекалено силно?
— Според мен прекомерната любов е невъзможна. Не ми се сърди — побърза да добави, като видя как гневно проблеснаха очите му. — Остави ме да се доизкажа.