Той осъзнаваше, че скоро ще умре. Пръстите му постепенно се изплъзваха, от рамото му бликаше кръв. И преди се беше сблъсквал със смъртта, знаеше какво е да си мислиш, че може би за последен път си поемаш въздух.
Не, няма да умре пред очите на любимата си, която отчаяно го зовеше и рискуваше живота си, за да го спаси. Стисна зъби и се отпусна на ранената си ръка. От болката му се зави свят, пред очите му причерня, но все пак посегна към Ив. Усети топлата й, силна длан.
Тя заби в стената върховете на обувките си, за да се задържи по-добре, и напрягайки сетните си сили, протегна на Рурк другата си ръка и извика:
— Хвани се здраво. Ще ти помогна. Хайде, побързай.
Вкопчи се в нея, но когато мокрите му от кръвта пръсти се изплъзнаха, за секунда загуби съзнание. Сетне почувства, че тя го е хванала за китката и се опитва да го издърпа. Искаше да й помогне, повдигна се нагоре, после още малко. Видя как потта се стичаше по лицето й, в очите й. Не откъсваше поглед от очите на любимата си и те сякаш му даваха сила.
Успя да се вкопчи в перваза на прозореца, после с последно усилие се прехвърли вътре и падна върху Ив.
— Божичко, жив си! Жив си, Рурк!
— Нямаме време. — Той скочи и едва не се натъкна на последната бомба. Часовникът показваше, че остават четирийсет и пет секунди до експлозията. — Изчезвай оттук, Ив — нареди й и хладнокръвно се зае с обезвреждането.
— Побързай! — задъхано прошепна тя.
— Няма да успее. — Окървавената, сломена от скръб Клариса бавно се изправи. — Ще загинем, но аз не се страхувам. Двамата мъже, които съм обичала, пожертваха живота си в името на справедливата ни кауза.
— Майната й на твоята кауза. — Ив извади комуникатора си. — Никой да не се приближава до статуята! Работим по обезвреждането на последната бомба. — Тя изключи устройството, без да обръща внимание на командите и заповедите. Обърна се към Клариса, погледна я в очите и промълви: — Загуби играта, независимо дали ще избереш живота или смъртта.
— Ще умра… но както аз пожелая. — Клариса извика името на баща си и скочи през прозореца.
— Господи! — Идваше й да се отпусне на пода и да заспи, но си спомни за бомбата. — Успя ли да я обезвредиш?
— Не виждаш ли, че правя всичко възможно?
Ала пръстите му бяха лепкави и непохватни, главата му беше замаяна от загубата на кръв. Часовниковият механизъм неумолимо отмерваше времето: двайсет и шест секунди, двайсет и пет, двайсет и четири…
— Ще успея малко преди експлозията. — Той изолира от съзнанието си болката, както правеше в детството си. Трябваше да ликвидира заплахата, за да оцелее. — Тръгвай, Ив. След секунда ще те последвам.
— Дори не си го помисляй. — Тя застана до него. Оставаха петнайсет секунди. Сложи ръка на рамото му и като че това ги обедини. Прожекторите на кръжащия отвън хеликоптер осветяваха лицето на Рурк. „Това е моят съпруг — помисли си Ив. — Моят ангел с изящни устни като на поет и с очи на древен воин!“ Само от година бяха заедно, но срещата й с него изцяло беше променила живота й.
— Обичам те, Рурк.
Той само промърмори нещо, което я накара неволно да се усмихне. Отмести поглед от лицето му и се втренчи в часовниковия механизъм. Девет секунди, осем, седем… Вкопчи се в рамото му и затаи дъх.
— Моля те, лейтенант, повтори онова, което току-що каза.
Ив с облекчение въздъхна, като видя, че цифрите бяха изчезнали от екранчето.
— Обезвредил си бомбата!
— Четири секунди преди взрива. Добро постижение. — Притисна я до себе си и прикова блестящите си сини очи в нейните. — Целуни ме, Ив.
Младата жена се засмя и впи устни в неговите, без да забелязва светлините по прожекторите, воя на клаксоните и непрекъснато бръмчащия си комуникатор.
— Оцеляхме!
— И ще доживеем до дълбоки старини. — Той нежно я целуна по страната. — Между впрочем благодаря, че ме изтегли.
— Винаги съм на твое разположение. — Ив го прегърна, силно го притисна до себе си, сетне отскочи, стресната от вика му. — Какво ти направих? Господи, ранен си. Изглежда сериозно…
— Така е. — Той избърса кръвта от лицето си, после от нейното. — Но няма да умра.
— Чакай малко. — Тя откъсна ръкава му, намръщи се, като видя дълбоката рана, но сръчно я превърза. — Този път аз ще те заведа в болница, приятел. — Внезапно залитна и поклати глава, щом съпругът й я подкрепи да не падне.
— Обещавам да вземем двойно легло в болницата — прошепна Рурк. — Ранена ли си?
— Не, по-добре да отпразнуваме събитието. — Тя почувства, че говори несвързано и се изкиска. — Проклетите таблетки наистина действат само четири часа. Не, не съм ранена, но непременно трябва да си легна и то веднага.