— Не желая нищо от теб.
— Но аз искам. — Тя тъжно се усмихна. — Ще ми дадеш ли номера на твоя видеотелефон, за да те потърся? Прибери се у дома. Доналд няма да се върне до утре следобед… трябва да остана сама.
— Добре. Но ми обещай, че ще ми се обадиш независимо какво е решението ти.
— Непременно. — Клариса взе от нощното шкафче бележника и му го подаде. — Обещавам да ти позвъня още довечера. — Зийк написа номера, а тя прибра бележника в чекмеджето. — А сега си върви. Дано да успея да събера отломките от разбития си живот.
— Помни, че винаги ще бъда твоя опора.
Вече беше стигнал до вратата, когато Клариса го повика.
— Зийк, почакай. Когато за пръв път те видях в Аризона… в душата ми се пробуди чувство, което отдавна смятах за мъртво. Не съм сигурна, че е любов. Не зная дачи още съм способна да изпитвам подобно чувство. Но съм сигурна, че ако някога се влюбя в някого, това ще бъдеш ти.
— Обичам те и ще се грижа за теб. Обещавам ти, че този човек никога повече няма да ти причини болка.
Отвори вратата и излезе, ала това му струваше неимоверни усилия.
Четиринайсета глава
Докато прекосяваше гаража, Ив намръщено огледа многострадалната си кола. След като Зийк и Рурк се бяха потрудили върху нея, двигателят й беше в отлично състояние, но външният й вид беше направо отблъскващ.
— Истински позор е, че лейтенант от отдел „Убийства“ е принудена да пътува с такава бракма, докато на детективите от „Наркотици“ са отпуснати всъдеходи. — Тя алчно изгледа блестящата машина, паркирана наблизо.
— Колата ви ще стане като нова, след като се закърпи каросерията и се пребоядиса. — Пийбоди се настани на предната седалка.
— Мисля, че ченгетата от „Убийства“ винаги получават таратайките. — Ив тресна своята врата, която моментално отхвръкна обратно. — Само това ми липсваше!
— Още вчера забелязах този дребен дефект. Трябва да повдигате вратата, докато я дърпате към себе си, така ще се затвори. Зийк ще я поправи при първа възможност. Снощи забравих да му кажа.
Ив протегна ръце и няколко пъти вдишва и издишва, сетне заяви:
— Ясно, ще се примиря и ще престана да се оплаквам.
— Оплакванията ви са като музика за моите уши, лейтенант.
Ив я погледна изпод око, докато се опитваше да затвори вратата.
— Хей, Пийбоди, така ми харесваш. Бях започнала да се безпокоя, след като цели два дни не чух от теб нито една хаплива забележка.
— Май съм позагубила форма — промълви помощничката й и стисна устни. Струваше й се, че още усеща жарките устни на Макнаб.
Ив най-сетне се справи с непокорната врата и загрижено попита:
— Какво те измъчва?
— Аз… — Искаше й се да сподели с някого, но унижението беше прекалено голямо. — Нищо. Добре съм. Споменахте, че ще се отбием някъде. Какъв е адресът?
Ив учудено вдигна вежди — за пръв път помощничката й отказваше да й се довери. Напомни си, че всеки има право на личен живот и изкара колата от гаражната клетка.
— Отиваме в компанията „Аутотрон“. Не съм сигурна за адреса.
— Знам го. Компанията е близо до моето жилище. Намира се на ъгъла на Девето и Дванайсето авеню. Защо отиваме там?
— За да се срещнем с човек, който обича бомбите.
Докато пътуваха, тя разказа на сътрудничката си подробностите.
След петнайсетина минути влязоха в гаража на „Аутотрон“. Човекът от охраната погледна колата и се приближи, а Ив му показа значката си.
— Уведомени сме за посещението ви, лейтенант. Запазено ви е място за паркиране. Номер 36 на първо ниво. Завийте наляво и ще го откриете.
— Кой ви е уведомил? — попита тя, макар предварително да знаеше отговора.
— Рурк. Вземете асансьора до осми етаж, където ще ви посрещнат.
Ив подкара колата, докато гневно мърмореше:
— Този мой съпруг! Непрекъснато си пъха носа в работата ми.
— Не му се сърдете — обади се Пийбоди. — По този начин не губим време.
Искаше й се да каже, че не бърза, но това щеше да бъде най-голямата лъжа. Ето защо замълча, въпреки че вътрешно кипеше от яд. След миг възкликна:
— Ако си е позволил да разпита Ламонт, ще завърша езика му на фльонга!
— Ще ми разрешите ли да наблюдавам? — Пийбоди се усмихна широко, когато началничката й гневно удари спирачки. — Май успях да си възвърна чувството за хумор, а?
— По-добре отново да го загубиш! — Ив нервно тресна вратата, а когато тя отскочи от асфалта, грубо изруга. Ритна я два пъти, изливайки гнева си, намести я и замарширува към асансьора, като се озъби на помощничката си: