Старк взе писалката и започна да отмята точките една по една.
Дездемона въздъхна облекчено. Най-сетне се бе заел със сметката. Значи имаше някакъв шанс да получи чека си. Вече разбираше защо Памела Бедфорд и Линдзи Майлс са се изплашили в навечерието на сватбата. Нужен бе голям кураж, за да се омъжиш за Сам Старк.
Името му подхождаше много добре1. В него имаше някаква властност и първична сила, които биха накарали всяка интелигентна жена да се замисли. Лицето и фигурата му наистина напомняха с нещо за средновековен рицар. Косата му беше почти черна, доста дълга и сресана право назад над високото чело. Искрящите му зелени очи имаха блясъка на старинни скъпоценности. И излъчваха интелигентността на хищниците.
У Сам Старк имаше нещо сурово, непреклонно и безжалостно. То би подхождало на някой древен воин, но изглеждаше твърде неочаквано и тревожещо у един съвременен мъж.
Дездемона с облекчение си каза, че след като получи чека си, Старк ще престане да бъде неин проблем.
От друга страна, никога не бе срещала човек, който да е бил изоставян пред олтара, камо ли пък два пъти.
— Три фунта тапенада? — Старк сърдито я изгледа. — Какво, по дяволите, е тапенада?
— Нещо като пастет с маслини. Маже се върху препечен хляб.
— И струва цяло състояние. Нямаше ли да е по-евтино, просто да сложите няколко купички с маслини?
— Вероятно, но госпожица Бедфорд искаше тапенада.
— Ами тези хапки със сирене? На кого са му притрябвали четиристотин хапки ръс сирене?
— На приема бяха поканени двеста души, господин Старк. Госпожица Бедфорд искаше да има по две на човек.
Старк продължаваше по списъка.
— Пълнени гъбени шапчици. Това пък какво е?
— Навярно, госпожица Бедфорд ги обича.
— Обичала ги е повече от мен, както изглежда. Ами тези лебеди по петдесет долара всеки? Никой в наше време не яде лебеди.
— Не става дума за истински лебеди. Това са скулптури от лед. Рафаел, един от моите служители, ги прави много красиви.
Старк хвърли поглед към прозореца.
— И трябва да платя по петдесет долара за тези буци лед, които сега се топят в градината ми?
— Мислете за тях като за произведения на изкуството, господин Старк. Рафаел действително се смята за художник.
— Но те са направени от лед. И аз плащам цели сто и петдесет долара, за да полея градината си с ледени скулптури?
— Съзнавам, че ви е трудно, господин Старк. Мога да ви дам обяснения по всяка една точка от списъка и ви уверявам, че цените са напълно разумни.
— Вашата и моята представа за разумна цена са две различни неща, госпожице Уейнрайт. — Старк отново се втренчи във фактурата. — Какво ще кажете за това козе сирене с подправки?
— Поръчват го на много места напоследък.
— Не виждам как, след като е на такава цена.
— Това е специално козе сирене. Произвежда го една местна фирма.
— И как точно? Като отглеждат козите в декоративните лехи пред къщите си?
Дездемона понечи да отговори хапливо, че въпросните кози сигурно го заслужават, но в последния миг се отказа. Вече разбираше, че Старк използва дребнавия спор по фактурата за един вид отдушник на гнева и болката, които го измъчваха.
Тя хвърли поглед към големия му юмрук, който яростно стискаше тъничката златна писалка. Мускулите на ръката му бяха набъбнали от напрежение.
— Знам, че козето сирене е малко скъпичко — рече по-меко. — Но е с отличен вкус и е много трайно. Искате ли да ви оставя от него, да го опитате?
— Оставете ми. Ще вечерям със сирене довечера. Оставете ми също препечен хляб и няколко бутилки шампанско.
Дездемона се намръщи.
— Вижте, не че е моя работа, но наистина ли мислите да останете тук сам тази вечер?
Той я погледна за миг и лицето му стана безизразно.
— Не се безпокойте, нямам намерение да направя нещо глупаво, като например да взема свръхдоза козе сирене или шампанско.
— Имахте емоционално съсипващо преживяване. Не би трябвало да оставате сам. Нямате ли някой близък, който да дойде при вас? Някой от семейството ви?
— Нямам никакви роднини тук, в Сиатъл.
Дездемона бе изненадана.
— Нима никой не е дошъл за сватбата?
— Не съм особено близък със семейството си, госпожице Уейнрайт.
— О!
Тя не знаеше какво да каже. Представата да бъдеш лишен от семейство, я накара да потръпне. Откак на петгодишна възраст бе станала член на големия клан Уейнрайт, семейството бе всичко за Дездемона. Времето, преди майка й да се омъжи за Бенедикт Уейнрайт, бе някакво царство на сенките, където тя не обичаше да се връща.
— Е, може би имате поне някой приятел, на когото да се обадите?
— Предполагам, бих могъл да си поръчам някоя от онези надуваеми, анатомично съвършени кукли в естествен размер, които се продават в магазините за играчки за възрастни. Но с моя късмет, тя сигурно ще е дефектна и ще спадне, преди още да съм разучил инструкцията за употреба.