— Наистина ли искаш това? — попита Тове. — Аз ще полудея някой ден.
— Но дотогава ти си единственият човек, на когото вярвам и който е достатъчно силен. Уила би била добър владетел един ден, но мисля, че още не е готова за това. Тя ще може да поеме властта от теб, ако се налага.
— Наистина ли мислиш, че нещо ще се случи с теб? — попита Тове.
— Не знам — признах аз. — Но искам да съм сигурна, че кралството ще бъде в добри ръце каквото и да се случи.
— Добре. Имаш думата ми. Ще останем женени, докато победим Витра, и ако нещо стане с теб, аз ще управлявам кралството, доколкото ми позволяват възможностите.
— Благодаря ти — усмихнах му се аз.
— Добре. — Тове се загледа в някаква точка право пред себе си. — А сега, когато този въпрос е решен, мисля, че трябва да се приготвим. Погребението на канцлера е в единайсет.
— Още не съм измислила речта си — въздъхнах аз и Тове стана. — Какво трябва да кажа за него?
— Е, ако смяташ да кажеш нещо хубаво, ще трябва да излъжеш — промърмори Тове, тръгвайки към килера.
— Не трябва да говориш лошо за мъртвите.
— Ти не си чувала какво искаше да прави той с теб — отговори Тове достатъчно високо, така че да го чуя от килера. — Този тип беше заплаха за обществото ни.
Седях на леглото и слушах как моят съпруг си приготвяше дрехи, преди да си вземе душ, и въпреки всичките угрози, които бяха надвиснали над нас, имах чувството, че от плещите ми е паднала някаква огромна тежест.
Все още не знаех как да спра Витра и все още ми предстоеше да пиша хвалебствие за канцлера, но за първи път от много време имах чувството, че пред мен се открива някакъв нов хоризонт. Ако успеех да победя краля и да спася всички ни, може би щеше да има нещо, за което да живея.
20
Орм
Уила беше облечена цялата в черно, макар подгъвът на полата да стигаше само до средата на бедрото й. Но тъй или иначе, се беше постарала поне малко да изглежда прилично на погребението. Моето надгробно слово мина добре или поне толкова добре, колкото беше възможно за едно такова слово. Никой не плака за канцлера, което ме натъжи, въпреки че и самата аз не можах да пророня сълза за него.
Погребалната церемония беше в една от по-големите съвещателни зали на двореца, която беше украсена с черни цветя и черни свещи. Не знам кой го беше планирал, но впечатлението беше, че тук е имало съвместен концерт на блек метъл група и „Кюър“3.
След като отнесоха канцлера, за да бъде погребан в дворцовото гробище, повечето хора останаха в залата. Той не бе имал семейство и приятели и нямах никаква представа как беше успял да се добере до този висш пост в кралството.
Настроението беше определено мрачно, но не мисля, че това имаше нещо общо с погребението. Всички присъстващи разговаряха приглушено на групички по ъглите и от време на време поглеждаха към мен. Чувах думата „картина“ да се носи като полъх над главите на множеството.
Аз стоях малко настрани, говорейки главно с Уила и Тове. Обикновено благородниците се чувстваха задължени да разменят по някоя дума с мен, но днес всички ме избягваха. И толкова по-добре, защото самата аз нямах какво да им кажа.
— Кога е редно да си тръгнем? — попита Уила, люлеейки чаша с шампанско в ръката си. Тя като че ли беше изпила една-две чаши повече, отколкото трябваше, и изхълца тихо, преди да успее да сложи ръка на устата си. — Извинете ме.
— Мисля, че стояхме достатъчно тук. — Тове огледа залата, забелязвайки, че някои от присъстващите вече си бяха тръгнали. Неговите майка и баща не бяха успели да дойдат, а моята майка беше твърде слаба, за да стане от леглото.
— Да, май си прав — кимнах аз.
— Добре. — Уила остави чашата си на една близка маса, плисвайки навън част от шумящата розова течност. Сетне ме хвана под ръка, търсейки по-скоро опора в мен, и излязохме от залата.
— Е, мина добре — отбелязах аз.
— Наистина ли? — попита Тове. — Защото на мен ми се стори, че мина ужасно.
— Говорех иронично.
— О. — Той мушна ръце в джобовете си и тръгна до мен. — Можеше да бъде и по-зле, предполагам.
— Трябваше да изпиете някоя и друга чаша повече — подхвърли Уила. — Лично на мен това ми помага. И имате късмет, че сте най-добрите ми приятели, защото иначе въобще нямаше да дойда.
— Добре е да участваш повече в обществения живот, Уила — казах й аз. — Ти имаш усет за хората и някой ден това може да ти е от полза.
— Не, това си е по твоята част — усмихна се тя. — Аз съм родена с късмет. И имам право да бъда палавата пияна приятелка.