— А автопилотът?
— Рано е да правим каквито и да било заключения — въздъхна тя и повдигна завесата на следващата болнична кабина.
— Трябва да е било някъде около шест сутринта — поклати глава Емили Дженсън. Беше жена на около тридесет години, през бузата ѝ минаваше кървавочервен белег. В скута ѝ спеше бебе. Съпругът ѝ лежеше в болничното легло, брадичката му беше стегната в метална шина, която опираше в рамото. Челюстта му беше счупена.
— Току-що бях нахранила бебето и разговарях с мъжа си. Тогава чух някакъв звук…
— Какъв звук?
— Някакво стържене, придружено с бучене… Стори ми се, че идва от крилото.
Лошо, рече си Кейси.
— Погледнах през илюминатора…
— Забелязахте ли нещо необичайно?
— Не. Всичко изглеждаше нормално. Помислих, че звукът идва от двигателя, но той си беше съвсем наред…
— Откъде грееше слънцето?
— Откъм моята страна.
— Значи е огрявало и крилото, така ли? — Да.
— Заслепяваше ли ви?
Емили Дженсън се замисли, после поклати глава:
— Не помня.
— Забелязахте ли да се включва знакът за затягане на коланите?
— Не. Изобщо не светна.
— Командирът направи ли някакво съобщение? — Не.
— Да се върнем на звука, който сте чула. Казахте, че бил стържещ…
— Нещо такова. Не съм сигурна дали го чух, или го усетих. По-скоро беше нещо като вибрация…
Вибрация!
— Колко дълго продължи тази вибрация?
— Няколко секунди.
— Пет?
— Повече. Може би десетина — дванадесет… Класическо описание на непредизвикано спускане на елероните по време на полет, помисли си Кейси.
— Ясно — кимна тя. — Какво стана после?
— Самолетът започна да пада — отвърна Емили Дженсън и наклони длан: — Ей така…
Кейси продължи да си води записки, но на практика престана да слуша. Умът ѝ механично се опитваше да подреди събитията в тяхната последователност, представяше си как ще процедират инженерите от екипа. Показанията на двете свидетелки съвпадаха — беше абсолютно ясно, че става въпрос за спускане на елероните. Вибрации и стържене в продължение на десетина — дванадесет секунди — точно това е времето, необходимо за спускането на елероните. Следва леко повдигане на носа, после рязко гмуркане. Разтърсването на корпуса е резултат от усилията на екипажа да стабилизира машината…
Каква бъркотия, Господи!
Емили Дженсън продължаваше да говори:
— Вратата на пилотската кабина беше отворена и аз чух алармените звънци… Смесваха се с някакви предупреждения на английски, които ми звучаха като запис…
— Спомняте ли си съдържанието на тези предупреждения?
— Мъжки глас повтаряше една единствена дума… „Падане, падане…“, или нещо подобно…
Автоматичната предупредителна система за полетно равновесие, рече си Кейси. Гласът е повтарял „претоварване, претоварване“, а не падане2…
Проклятие!
Кейси се забави още няколко минути при Емили Дженсън, после изскочи навън.
В коридора Ричмън се обърна да я изчака и тихо попита:
— Този стържещ звук доказва спускането на елероните, така ли?
— Много е възможно — отвърна тя. Беше възбудена и напрегната, искаше ѝ се незабавно да съобщи новината на инженерите.
В дъното на коридора се появи едрата фигура на Майк Ли, сивата му коса проблесна. Какво по дяволите прави тук? Представителят на компанията няма право да разпитва пътниците!
В главата ѝ изплуваха думите на Кей Лианг: току-що тук беше един китаец…
Ли вървеше към тях и поклащаше глава.
— Майк, изненадана съм от присъствието ти тук! — остро рече Кейси.
— Аз пък мисля, че заслужавам медал — отвърна Ли. — Току — що убедих двама от пътниците да не ви дават под съд…
— Нямаш право да разговаряш преди нас с членовете на екипажа, Майк — хладно го изгледа Кейси.
— Ти какво? — изгледа я бившият пилот. — Да не би да си мислиш, че съм ги подучвал какво да говорят? Точно обратното: от техните показания вече съм наясно какво се е случило! — Помълча малко, после с твърд глас добави: — Съжалявам, Кейси, но Полет 545 е претърпял непредизвикано спускане на елероните! А това означава, че все още имате сериозни проблеми с Н-22!
— Какво искаше да каже Ли с това „все още“? — попита Ричмън докато вървяха към минивана.
Кейси въздъхна. Вече нямаше смисъл да премълчава истината.
— Означава, че и преди сме имали проблеми с елероните на Н-22 — отвърна тя.
— Чакай, чакай! — спря се Ричмън. — Това не е първи инцидент от подобен характер, така ли?