— Гладен съм — изръмжа Хоремхеб, — а също и джуджето.
— Всички сме гладни — прошепна Хюйи.
— За това е виновен Уени — отсъди Пентжу дрезгаво.
— Откъде можем да намерим малко храна? — попита Мерире.
Джуджето измърмори нещо с гърлен шепот. Хоремхеб вдигна глава с наострени уши. Данга повтори думите си. Хоремхеб се усмихна и потупа стомаха си.
— Умирам от глад — наблегна отново. — И съм готов на всичко за парче печена гъска!
Тогава не схванах какво имаше предвид, но след два дни научих. Уени имаше една гъска — Сему, посветена на Амон. Бе много досадна и агресивна птица, която само замърсяваше двора с курешки и налиташе да кълве. Така и не разбрах какво точно стана, но гъската изчезна, а от самодоволната усмивка по лицата на Хоремхеб и Рамзес стана ясно, че имат пръст в извънредното събитие. Джуджето също изведнъж грейна от очевидно голямо, но външно необяснимо щастие. Уени едва не полудя от гняв, а по съвсем разбираеми причини подозренията му бяха насочени към отделението на Хор.
По същото време дойде Собек — син на много влиятелен големец от Тива, който търгувал с тамян от Пунт и с кедрово дърво от Ливан. Станах му кръстник, като го нарекох Сексуалния Собек, защото беше още съвсем млад, но винаги готов да задиря момичетата. Новодошлият успя някак си да спечели благоволението на Хоремхеб дотам, че тарторът на отделението ни да го включи в покушението срещу гъската. Така или иначе обвинението на Уени бе насочено към цялата ни група. Съдебното заседание, което той проведе срещу нас, се състоя посред бял ден в съсипващата жега на слънцето. Присъстваше и престолонаследникът Тутмос в качеството му на най-важната персона в Кап. Беше облечен в къса униформена туника и държеше в ръка бродирано ветрило с опознавателни знаци. Всички бяхме съблечени до голо, включително джуджето. Уени се спираше пред всеки, подушвайки устата и ръцете му за някаква следа от мазнина или каквото и да е готвене, но „престъпниците“, както ги определи той, се оказаха достатъчно хитри, макар и отчасти: бяха се измили много добре, но за жалост бяха забравили за рошавата коса на джуджето. Уени връхлетя върху него като гладен лешояд. Подуши го и го удари силно по лицето:
— Престъпник! Крадец! Убиец! — после го помъкна от редицата на строените и го блъсна към Тутмос за повторна проверка. Принцът потвърди обвинението: джуджето миришело на печена гъска! — Кажи ни имената на съучастниците ти — разпореди се Уени.
Джуджето, почти луднало от страх, само врътна глава в знак на отрицание, но с това влоши още повече положението си. Уени замахна отново и Данга не успя да сдържи урината си. В краката на надзирателя се образува малка локва. Той побесня и сграбчи дребосъка за косата, запрати го към една пейка и го натисна да легне по очи. Вдигна пръчката и се приготви да я стовари с все сила върху джуджето. Хоремхеб понечи да протестира, но Тутмос му даде знак да остане в редицата. Уени се обърна със заплашителен жест. Китките и глезените на джуджето бяха притиснати от помощниците на Уени. Пръчката висеше във въздуха недвусмислено.
— Господарю! — викнах.
Уени се извърна към мен:
— Какво има, Маху? Ти ли си виновникът?
Ето това бе единственият път, когато можех смело да кажа истината.
— Не, господарю.
— Тогава защо се обаждаш?
Наведох се и коленичих в прахта:
— Господарю, джуджето е невинно.
— Какво?
— Аз му дадох гъшата мас.
Уени забрави за джуджето; пристъпи към мен и грубо ме изправи на крака.
— Не съм ял от гъската — заекнах, — нито пък джуджето. Както всички знаят, леля ми Изития приготвя всякакви лекарства и най-различни мазила. Тя ми даде гърненце с гъша мас — погладих кичура си коса, отметнат встрани, който бе свидетелство както за младостта ми, така и за присъствието ми тук като един от възпитаниците на Кап. — Помага за косата — посочих към джуджето. — Дадох на Данга малко от нея…
Уени закова в мен присвитите си очи и попита:
— И къде е тази гъша мас?
— В същото гърненце, в моя сандък.
Уени направи знак на един от помощниците си, който се завтече към спалното помещение да провери. Затворих очи, чувствайки вперените в мен погледи на останалите. Джуджето скимтеше от страх. Тутмос бе засмукал горната си устна, сякаш за да сдържи самодоволната си усмивка. А аз се молех да намерят гърненцето с гъшата мас, след което преминах към молитва против лош късмет: „Умри, ти, който идваш тук от мрака, ти, който припълзяваш с обърнат нос и лице, извърнато назад.“