— Нямам никакво оръжие — успях да заекна аз.
— Вземете го с вас! — нареди Забуления, докато се връщаше към колата. Седна на мястото си, преносимата стълба бе вдигната и необикновеното шествие пое към Павилиона на мълчанието.
Следвах ги бавно с увитото около врата ми въже. Кушитът, който придърпваше края на въжето, не беше груб: държеше се с мен като към домашен любимец, който има нужда сегиз-тогиз да бъде връщан в правия път. Стигнахме до Павилиона на мълчанието и невидими ръце като по сигнал отвориха черната порта. Озовах се в правоъгълен вътрешен двор, преполовен от канал, а в средата му тихо припляскваше водата на неголям фонтан. Нямаше градина, но навсякъде се виждаха кошници, пълни с току-що откъснати цветя, чийто аромат изпълваше въздуха и привличаше работливите пчели. Фасадата на къщата отговаряше на изискванията за ранга на всеки благородник: имаше портик с колони от ливански кедър с изящно изобразена хералдика и други опознавателни знаци и символи. Колата спря точно пред красиво оформените стъпала. Забуления слезе и веднага хлътна в къщата, следван от странната си свита. Сега той се движеше доста по-свободно и не толкова тромаво, а с естествена лекота и с достойнство, все едно осъзнаваше недъгавостта си и бе решил да покаже недостатъците си, а не да ги крие. Пазачът ми сведе очи към мен:
— Е, какво, да те разпънем ли на кръст? — но въпреки грозните рани и грубия блясък на единственото му око изненадваща усмивка раздвижи сурово очертаната му уста. — Кажи, маймунчо, какво да правим с теб? — успях да прикрия страха си и го погледнах с широко отворени очи. — Маймуните трябва да си стоят по дърветата.
— Но една маймуна може да гледа и в царя — дръзнах да му отговоря.
Кушитът се разсмя и ме тупна съвсем леко по ухото. После развърза въжето от врата ми и ме побутна към стъпалата. В къщата бе приятно хладно, стените бяха варосани в резедаво, по тях не се виждаха никакви рисунки, с изключение на ред красиви орнаменти в линия към пода и към тавана. Видях събраната прислуга — не повече от четири-пет мъже и жени. И те бяха с обезобразени лица. В Тива сигурно щяха да останат без работа като негодни носорози, както наричаха там мъжете и жените, загубили носа и ушите си като наказание за извършено от тях престъпление. Обикновено ги прокуждаха в някое прашно село или друго общо поселище; дори ги заточаваха и в малки оазиси из каменистите клисури на Червените земи. Тези тук обаче бяха добре охранени и облечени, посрещайки дошлите, както се полага. Свалиха ми шала и препасника. Един слуга донесе съд с вода. Цялото ми тяло бе внимателно измито и намазано с масло, след което устните и дланите ми бяха почистени с подсолена вода. С две думи, минах през пречистване като жрец, който се подготвя за влизане в светая светих на някой храм. Вързаха ми чист препасник и ми облякоха лека хладна ленена роба, след което стегнаха необичайно дълги сандали на стъпалата ми. Накрая ме въведоха във вътрешно помещение — изискано красива стая, чийто таван носеха четири колони, оцветени в зелено и червено. Тук стените бяха покрити с чудесни рисунки. В средата на помещението имаше огнище, а в отсрещния край се виждаше подиум със спусната сива завеса. Някой ме бутна леко напред, след като завесата бе дръпната. Забуления бе седнал на възглавници с гръб към стената, а отпред му бе сложена малка маса. Бутнаха ме отново, за да коленича и да допра чело до земята пред подиума.
— Не е нужно. Не е нужно да го прави — думите бяха изречени бавно и с тих глас, след което чух: — Нека гостът ми дойде при мен.
Изкачих се по откритите стъпала. Забуления вдигна глава, откривайки причудливо изтеглените си встрани очи; въпреки че погледът им беше сякаш леко замайващ, всичките ми страхове изчезнаха. Изведнъж спрях да се боя от паякообразните пръсти, неестествено дългите ръце или корема, издут под ленената роба с бродерия. Всичко бе събрано в тези очи, изпълнени със силни чувства, все едно Забуления се канеше да запее един от химните както на горската поляна. Чувствените му устни бяха леко разтворени; виждаше се върхът на езика му, докато ме оглеждаше внимателно съвсем отблизо като съдия, който преценява колко струвам, и се опитва само с един поглед да разбере какъв съм в действителност. Усмихна се, леко наклонен на една страна; с елегантно движение на дългите си пръсти посочи възглавниците от другата страна на масата: