Ала за нас славата си оставаше мираж. Ден след ден правехме изнурителни преходи на бегом в жегата, която сякаш извираше от отвъдното. Веднъж трябваше да стигнем без хляб и вода до отдалечен лагер в Червените земи. Друг път ни вдигнаха от сън в тъмна доба и марширувахме до Голямата река, където ни натовариха на военен шлеп, ала вместо да прекосим и да акостираме, ни наредиха да скочим в студената бързотечна река въпреки крокодилите и хипопотамите и да доплуваме отсреща. Още не мога да забравя този страх и ужас! Собек ми помагаше през цялото време, ала течението бе много силно. Когато се развидели и докато още треперехме в мокрите си дрехи, видяхме, че отнасят встрани джуджето Данга, което бе настояло да придружи господаря си Хоремхеб. Цялото бе подуто и посиняло. Хюйи пусна шега за проклятието на свещената гъска на Уени. Никой не се засмя. Хоремхеб го погледна и от този миг Хюйи стана негов смъртен враг. Тарторът на групата ни умело прикри мъката си и обяви, че случилото се е част от неизбежните рискове на обучението ни, ала от Рамзес по-късно узнах, че бил направил богато приношение в дом за покойници и поставил статуя на своя верен Данга в Некропола. Никой повече не спомена нищо за джуджето и за ужасната му съдба.
Полковник Пера запази същата невъзмутимост. Обучението ни обаче стана още по-сурово. Овладявахме боя с боздуган, брадва и хопеш. Прекарвахме дълги часове на полигона за стрелба, за да свикнем да боравим добре с двойния кушитски лък. Понякога се сражавахме по сандали, друг път — боси. Когато бе студено, воювахме както голи, така и само по препасник. В горещия сезон полковник Пера ни принуждаваше да надяваме тежки сирийски ризници с плътно притегнати кожени ръкави. Някои просто не бяха скроени за войници. Майа, Пентжу и Мерире бяха безнадеждно неспособни да посветят живота си на воинското изкуство. Полковник Пера непрестанно ги наказваше и обиждаше, докато Уени — постоянен наблюдател на заниманията ни на сянка и с пиво в ръка — искрено се забавляваше със страданията на другарите ми. Колкото до моя милост… Добре, ще кажа, че бях безразличен към оръжията. Не обичах да си служа с тях, не обичах да ме раняват. Докато Хоремхеб например бе роден за тази професия. Бе невероятно умел стрелец с лък и безупречен с оръжията за ръкопашен бой. Тренировките допълнително го закалиха, мускулите му станаха от стомана и цялата му фигура излъчваше мощ и нечовешка сила. Не го притесняваше нищо — нито горещината на обедното слънце, нито хапещият студ на пустинните нощи. Да, той бе мъж, роден с дъха на Монту. Рамзес не му отстъпваше в нищо, но бе по-хитър и с малко по-чевръсти крака. Разбира се, далеч не всеки лелееше в сърцето си мечтата да стане воин. Мерире искаше да бъде жрец, Майа и Хюйи се надяваха да постъпят в Дома на писарите, а Пентжу бе роден за лекар. Винаги засмян и шегуващ се, Собек копнееше само за едно: да бъде надзирател на Царския харем. И въпреки това бяхме достатъчно добри като бойно отделение. Престолонаследникът се присъедини към нас, тъй като Кап позапустя след няколко загадъчни смъртни случая и заминавания по служба или напускане; останахме едва осемнайсет питомци, като отделението на Хор под предводителството на Хоремхеб и Рамзес буквално затъмни другите. Тутмос ми напомняше през цялото време за Забуления, но не толкова заради прилика в лицето или стойката, а заради спокойния и пресметлив поглед в очите. Тайно се питах дали Забуления ще ми прати някакъв хабер? Или чакаше аз да отида при него? Докато тънех в догадки и предположения, той дойде сам при нас.
Тутмос ни навестяваше само сутрин веднага след задължителния ни крос. Винаги го придружаваше полковник Пера. Ала една заран без излишно показно великолепие пред портите се разнесе рог от раковина и колата на Тутмос бавно въведе в двора вече познатата ми носилка с копринено покривало, зад което прозираше фигура на седнал човек. Следваше я свитата от кушитски наемници, предвождани от едноокия мъж, който ми смигна свойски. Поздравът му не убягна от вниманието на другарите ми, ала нямаше време за излишни въпроси, защото всички проследихме удивени как Тутмос скочи на ритлите на колата, отметна покривалото и стори нещо наистина странно: макар да бе по-големият брат и наследник на престола, той се поклони на Забуления, който все още седеше в стола си като в трон. След това се обърна към нас с вдигнати ръце:
— Вижте моя обичен брат — не го назова с името му, Аменофис, същото като на баща им.
Изръкопляскахме, поклонихме му се и не показахме изненадата си. Аменофис остана седнал, с открито лице. Това лице и тялото му сега бяха малко по-окръглени; кичур от червеникавата му коса бе спуснат встрани и надолу над лявото ухо. Да, лицето бе все същото, с неестествена хубост — с високи скули, издадена напред чувствена уста и раздалечени очи с форма на бадеми, които искряха като сирийско вино. Той не помръдна, но погледът му обхващаше всички ни без изключение: спря се на мен и слаба усмивка сбръчка леко лицето му. По някое време вдигна ръка с разперени дълги пръсти и направи знак да продължим. Пера не пропусна да се разкрещи на всинца ни да започнем тренировката. Заехме се да изпълним заповедта му, а Забуления не напусна трона си, вгледан внимателно в нас. Приключихме малко преди обяд и останахме под сянката на дърветата, за да пийнем разводнено пиво и да хапнем сух хляб. Тутмос отиде при брат си в колата, приседна на импровизирано столче за крака и се залови да го храни със собствената си ръка между разговори и шеги. Дълбока и тежка тъга притисна сърцето ми. Поглеждах от време на време към нещото, за което винаги бях мечтал, съзнавайки, че няма да го постигна никога. Бях готов да разменя всеки поискан ми срок от моя живот за възможността да бъда при тях в колата, да се шегувам, да бъда част от нещо, да бъда приет и обичан. Изправих се до половината си ръст. Собек, който явно ме бе наблюдавал, сграбчи ръката ми.