— Кажи ми, Маху: наистина ли не ставам за войник?
— Когато си с колесница — отговорих му тактично, — си по-добър от най-добрите.
— Казваш самата истина — усмихна се и ме зашлеви грубо, но не се вясна повече на тренировка.
Един от царските лекари го преглеждаше всеки трети месец. Забуления мълчеше и позволяваше да го бодват тук-там с пръст, да се вглеждат внимателно в устата и ушите му или да опипват ръцете, дланите и ходилата му. Той и лекарят не разменяха нито дума. Аз присъствах неизменно, въоръжен с меч, кинжал, лък и стрели.
— Гледа ме, сякаш съм кон в развъдник за елитни жребци — беше обичайното описание на тези прегледи от страна на Забуления, но той не ги отказа нито веднъж.
Господарят ми посещаваше често кухните. Оставаше там прав и гледаше готвачите изпод тежките си клепачи. Аз или Имри винаги опитвахме преди него от храната и виното му, ала той никога не ни каза от какво се страхува. Имри сподели някои подробности от по-ранния период в живота на Забуления. Как имало щения да прекъснат живота му в съвсем ранна детска възраст. Как жреците препоръчвали да го поставят в папурена кошница и да го пуснат в реката близо до някое свърталище на крокодили. Тийи била бясна. Привикали най-добрите лекари, но стореното от тях било съвсем незначително и в крайна сметка на грозното дете било забранено да се появява в присъствието на баща си. И още нещо: само обезобразени ветерани от войните или престъпници с отрязан нос можели да бъдат негова охрана и прислуга.
— Само ти си изключение — потупваше ме с пиянски жест Имри по гърдите. — Макар да си толкова грозен, че спокойно може да се смяташ за един от нас!
Времето минаваше в някакво странно спокойствие и тишина, но над всичко тегнеше притаена опасност. Не, не бях усетил нищо определено, но от време на време се случваха загадъчни събития, в които долавях мълчалива заплаха. Така например през втория месец от сезона на разлива в трийсет и четвъртата година от царуването на неговия баща и непосредствено след Празника на Опет34 икономът на Забуления, съпровождан от хората на Имри като ескорт, се върна от пазара с кошница сочни смокини. Бръкнах в съда както обикновено, за да опитам храната преди господаря. Смокините се раздвижиха под пръстите ми и изпод плодовете се показа тъничка, но силно отровна скална пепелянка. Мигом извадих ножа и я промуших. Тя се сви на кълбо, но след нея изпълзя още една. Убих и втората и захвърлих кошницата в дъното на градината. Приех инцидента за случайност и не казах никому нищо.
Няколко седмици по-късно бях извикан във винената изба — царството на личния енолог на Забуления. И той беше бивш престъпник, белязан с отрязан нос, а и с липсващо парче от дясната му буза. Намерих го в предсмъртни гърчове, с изцъклени очи и потрепващи в конвулсия крайници, а от устата му излизаше бяла пяна. Близо до него имаше отпушен съд с вино от Абш — предпочитано от Забуления и складирано винаги в допълнителен калъф. Вдигнах запушалката; на етикета бяха описани самото вино и лозовият масив, както и годината на реколтата. Икономът на избата явно бе решил да се почерпи, но специфичната миризма от запушалката и от гърлото на делвата ме накараха да прошепна едно от заклинанията на леля ми срещу отравяне.
От прислугата бяха решили, че човекът е получил мозъчен удар или страда от епилепсия. Разпоредих се да вдигнат тялото и отново не уведомих никого. Първия месец от сезона перет в трийсет и петата година от царуването на Великолепния опасността придоби по-реални очертания. Забуления слизаше често до самия бряг на Нил, защото му се нравеше да наблюдава корабите по реката и лудешкото оживление по пазарищата край брега. Винаги сядаше в преносим плетен кош върху теглена от волове кола, а на лицето си имаше воал. Аз винаги крачех отзад; от двете страни бавно се движеха група кушити, въоръжени с копия и щитове. За дисциплина едва ли можеше да се говори; хората често обсъждаха нещо, като разбутваха любопитните от време на време. Този път един от парцаливите зяпачи се промъкна близо до колата, притискайки провисналите краища на вехтите си дрехи. Лицето му беше тъмно и изпито, а дългите му коси и брада бяха ошарени със сиви нишки. В едната ръка носеше тояга, а с другата подрънкваше със систра. От време на време припяваше по нещо. Вонеше на пот и изглеждаше безобиден, докато крачеше редом с процесията ни, загледан в стърчишката на колата. Въпреки това сетивата ми се изостриха — нещо в него ми напомни за деня, когато леля Изития ме заведе в храма и чух отправеното към нея проклятие на гадателя. Дали не беше същият човек?