— Има още нещо — прозвуча много по-овладян гласът на Рамзес. — Съобщението ви за изчезналия писар Инети. Долу, недалече от плитчините, намерихме скорошни оглозгани кости…
— Горкият — поклати глава Ай. — Предупреждавах го да не слиза твърде близо до водата! — той се изправи. — А сега ни чака работа. Отплаваме утре вечер.
Хоремхеб и Рамзес буквално излетяха. Известно време всичко вреше и кипеше в малкия военен лагер. Когато дойде времето за отплаване, Хоремхеб и Рамзес бяха смогнали все пак да се приготвят. Последва ни черен бързоходен военен кораб с широк, легнал ниско корпус; екипажът му се състоеше от неголям отряд пехотинци, към които се бяха присъединили Хоремхеб, Рамзес и още неколцина от частта им. Оттласнахме се малко преди смрачаване, за да стигнем бързо в средата на реката; Ай лично поде хвалебствен химн, докато гребците се привеждаха равномерно напред и прилягаха назад, хванали греблата.
Ехнатон и Нефертити се настаниха в централното помещение, а Ай зае неголемия павилион на кърмата. Аз останах при екипажа завит с топли одеяла и доста близо до разжарените мангали, от които дирех не само топлина, но и защита срещу безцеремонните нощни насекоми.
Втората нощ Нефертити благосклонно покани Хоремхеб и Рамзес на вечеря на царския кораб. Хоремхеб пристигна с двете си нови джуджета, които изглеждаха като близнаци. Рамзес дойде с малко жирафче, последвало предната вечер ловците, които бяха убили майка му; за пръв и последен път го видях да показва чувство на привързаност към нещо или някого, като изключим Хоремхеб, разбира се. Но непохватността му бе почти пословична: още на другия ден жирафчето падна зад борда и се удави.
Вечерта беше приятна и премина много добре, макар че Хоремхеб и Рамзес бяха доста далеч от представата за идеални гости: те останаха начумерени през цялото време. При първата удала им се възможност ме извикаха настрани и ме засипаха с протести, че им се е наложило да пътуват така набързо и като съгледвачи. Стояхме изправени на кърмата на кораба, топлейки ръцете си над неголям меден съд, пълен с искрящи дървени въглища. Забелязах, че ръката на Рамзес трепери, и мигом проумях истината.
— Какво, Рамзесе, ти май недолюбваш водата, а?
— Призлява ми — призна той, без да вдигне глава. — Поисках от мързеливеца Пентжу да ми даде нещо, но той не рачи.
— Не се безпокой — успокоих го. — Сигурен съм, че пътуването няма да продължи дълго.
Минавахме покрай големи и по-малки градове, но не бе дадена заповед за спиране нито в Абидос — свещения град на Озирис, нито дори в Ахмин, където Тийи и Ай имаха семейства и роднини. Един следобед, когато изтичаше осмият ден от излизането ни от Тива, изпадналият в непривично спокойствие Ехнатон, съпроводен от Нефертити и Ай, се бе изправил до перилото на юта37 и гледаше съсредоточено към източния бряг на Нил. Стоях зад него и наблюдавах как буйната растителност и палмовите дървета изчезват от погледа, преминавайки в обширен участък от пустинна земя. Ай извика някаква заповед. Платната бяха събрани, а на гребците бе наредено да отпуснат веслата. Бързоходният военен кораб зад нас също намали постепенно скорост. Ехнатон и Нефертити не помръдваха. Останаха изправени на местата си, почти омагьосани от гледката на опаления от слънцето скалист залив в пустинния бряг, който се простираше от Нил до издигащите се високо варикови скали. Над тях стърчаха две канари с неголяма пролука помежду им, оформена като полумесец. Да, това беше Святото място! Виждах го за първи път: пусто и къпано от Нил, над него се издигаха високи и мрачни скали. Късно следобед се приготвихме да слезем на брега; корабът ни се промъкваше бавно покрай плитчините, засадени с дини. Ай проведе кратък разговор с капитана на баржата. Само той, Ехнатон, Нефертити и аз слязохме от кораба. Господарят ми веднага коленичи и падна ничком, сякаш се покланяше на двата върха, издигащи се високо в далечината. Нефертити и Ай последваха примера му, докато аз останах прав и се заоглеждах, правейки отчаяни опити да се отърва от натрапчивата ми постоянна бдителност и прекомерна предпазливост. Исках да чуя някакъв звук, какъвто и да е, който да разчупи тишината. Ехнатон привърши шепнешком молитвата си, изправи се и закрачи по свещената за него земя.
— Някога — заговори тихо Ехнатон, взирайки се в черупките от миди, които държах в едната ръка — Голямата зелена вода е покривало тази земя, докато моят Отец не го е върнал в предишните му граници — присвих очи и погледнах нагоре. Ехнатон гледаше жадно и с копнеж към пролуката между двете скалисти грамади. — Много отдавна моят Отец е крачел тук във вечерния хлад, вкусвайки очарованието на тучната зеленина и удоволствието от компанията на Синовете на хората — замига той и приседна до мен със светнали от вълнение очи. — Маху, това е било в Сияйното време, когато синовете на хората са ходели редом с Бога; навсякъде е царяла пълна хармония, защото Крадецът от Долния свят още не се е бил появил насам. Маху, не долавяш ли присъствието им? На всички духове на Сияйните, които се тълпят около нас? Бризът носи глъхнещите им думи и химни… — той тупна няколко пъти с длан по земята и продължи: — Корените са още тук, заровени дълбоко. Пустинята ще разцъфне и жълтите нарциси ще се покажат между скалите и камънаците. Когато онова, което само ние виждаме сега, стане реалност, моят Отец ще тръгне отново между хората.