— Необходимо ни е време — каза съвсем тихо Нефертити и прокара няколко пъти ръка върху корема си. — Маху, бременна съм — понечих да й поднеса поздравления, но тя ме спря. — Пентжу го потвърди — озари усмивка лицето й. — Поисках от Мерире да поеме работата на жрец в моя параклис. И двамата се заклеха да пазят тайна. Ами да — подкачи ме, свела леко глава на една страна. — Маху, нима мислиш, че си единственото чедо на Кап, заклело се да ни бъде предан служител?
— Едва ли може да има мъж, който да не се е заклел във вечна вярност към вас — отвърнах официално.
— Много добре казано, Павиане — щипна ме тя по носа и повдигна долната си риза, за да видя съвсем леко издутия й корем. — Май вече съм в третия месец. Пентжу дори ми каза, че може да родя близнаци. Божественото семе е посято и трябва да му се даде шанс да изкласи.
— Но как? — щипна Ай долната си устна, потънал все още в налетелите го мисли. — Как е възможно да се обърнат нещата? Божията ръка трябва да ни се притече на помощ. В Карнак все още има наши шпиони…
Нефертити погледна встрани.
— Маху, а ти какво ще предприемеш?
Помислих си за Собек и се усмихнах, но не отговорих.
По-късно през деня отидох в Тива, но по обиколен път, за да се измъкна от евентуален преследвач. Стигнах до огрян от слънцето площад, претъпкан с търговци на овце, гъски и кози, които шумно хвалеха стоката си. Рибари и селяни предлагаха зеленчуци, месо, сушена риба и сладкиши. Някакъв земеделец се пазареше с купувача си за един вол:
— Няма да го дам за по-малко от пет мерки пчелен мед — кряскаше човечецът, — единайсет мерки масло и…
Спрях, сякаш се интересувах от сделката, и бързо се огледах. Не ме следеше никой.
— А вие колко давате, господине? — викна към мен купувачът.
— Половин унку в злато — отговорих.
Пазарлъкът пламна с нова сила. Отминах, скрил лице в гънките на робата си, все едно се опитвах да се спася от острите миризми на пот, сол, всякакви подправки, печено месо и сушена риба. Навлязох по-дълбоко в лабиринта от улички, сергии и магазинчета. Спрях да погледам с възхита хетски бижута и сирийски върви и синджири. Огладнях и си купих малка тръстикова кошничка със сушени фурми, поръсени с шамфъстък и рязани бадеми. Погледах как пекат гъска на шиш. След като се нахраних, седнах под една палма, където уличен бръснар ме обръсна и ме намаза с масло. През цялото време се взирах да открия евентуален преследвач. Заобикалях обичайните маршрути на тържествените процесии и местата, където се събираха представителните лица, преструвайки се на заможен собственик, тръгнал на пазар. Спрях пред сергията на един бижутер, който спореше с клиент за състава на природната сплав38.
— Четирийсет сребро и шейсет злато — настояваше клиентът.
Огледах скъпоценните камъни — смарагди, ясписи, гранати и рубини.
— Имам още в сандъка отзад — измъкна се бижутерът от разправията, — скрити от крадливи очи и ръце. Този мъж — ухили се той по адрес на клиента — просто бърка, нали?
— Да — кимнах. — Природната сплав е с двайсет части сребро и осемдесет злато.
Клиентът ме зяпна и се омете. Извадих кесията си и отмерих половин унку сребро на малките подскачащи блюдца на везната. Бижутерът се ококори.
— За теб е — казах тихо, — ако се съгласиш да остана тук за малко. А сега се огледай и ми кажи: следи ли ме някой?
Бижутерът разлюля блюдата на везничката и се озърна боязливо.
— Не, не виждам никого. А, сбърках. Има някакъв човек. Току-що мина зад сергията. От пустинята е; тъмнокож, с кожена пола от бойна униформа и препасан с ремък през гърдите. Ето, обърна се и си тръгна.
Оставих сребърния отрязък, излязох встрани и се огледах. Не видях „кожена пола“ сред тълпата, а само нубийци и дългополи бедуини, либийци с перести украшения на главата и светлокожи шардански наемници. Прекосих тесен канал и тръгнах из беден квартал покрай старата кейова стена, който продължаваше надолу с малки криволичещи и смърдящи пътеки между къщи от непечени тухли, измазани с кал и покрити с палмови листа. Отвсякъде се виеше дим. Кашлях и ми се повдигаше от смрадта и пръснатите навсякъде боклуци. Просяците бяха безброй, но предполагаемата ми сила, да не говорим за препасания кинжал, ги държаха на разстояние. Спрях на един ъгъл и подадох дебен мед на някакъв писар. Бе се настанил на сянка и пишеше молби на неграмотните до храма. Писарят прибра медния отрязък и ме упъти как да стигна до Грънчарската улица. Огледах се. Не видях тъмнокож мъж с кожена пола. Влязох в пивницата, която ми се стори най-чиста. Беше прясно варосана, с рогозки, столове и купчина омърляни възглавници за сядане. Заведението беше полупразно: неколцина занаятчии и търговци на дребно пиеха пиво в големи чаши. От кухнята и от евтините маслени лампи се стелеше сива пелена от дим. Седнах в един ъгъл и си поръчах пиво. И ето че срещу мен се настани една „кожена пола“. Човекът беше изгорял от слънцето до тъмно, а главата му бе обръсната; имаше обеца на едното ухо, предпазни покрития с медни кабари на китките и по-нагоре, ремък със същата направа през гърдите и походни военни сандали на краката. Той се приведе леко, взе чашата ми, пресуши я и я бутна към момчето, което ни обслужваше, вдигайки два пръста. Вгледах се в лицето му — многобройни бръчки, грозен белег от рана на лявата буза, безизразни очи, сурово очертана уста.
38
Вероятно става въпрос за сплавта електрон. В древността се е използвала за направа на пари. — Бел.прев.