Морган потри ръце срещу всяка страна на черния и белия квадрат, след което издърпа първото бяло кубче. Внимателно го докосна до петото — черното му съответстваше.
— Примус!
Чу се глух щракащ звук и двете кубчета се сляха в един продълговат четиристенник, който заблещука в сребристосиво на светлината на свещта.
Морган неспокойно облиза устни и взе второто кубче, съединявайки го с шестото.
— Секундус!
Отново се чу щракане и сребърната светлина проблесна.
Той бавно вместваше кубчетата едно в друго, събирайки сили за следващото си движение. Процедурата бе изчерпала много от изразходваните му вече сили, но нямаше друг избор, освен да продължи, ако желаеше да изследва библиотеката. Не можеше да остави Келсън беззащитен. Той взе третия куб и го приближи до седмия.
— Тертиус!
След като двете споени кубчета проблеснаха, Келсън се размърда в леглото си и сепнат отвори очи.
— Какво… Морган, какво правиш? — Той се облегна на лакти, приведе се над кубчетата, после се вгледа в Морган.
Морган повдигна едната си вежда от изненада, после примирен облегна брадичка на ръката си.
— А аз си мислех, че спиш — изрече той укоризнено.
Келсън примига от удивление, все още не напълно събуден. Той колебливо протегна лявата си ръка към останалите кубчета.
— Не пипай! — заповяда Морган, възпирайки Келсън да докосне кубчетата с протегната длан. — Само наблюдавай.
Поемайки си дълбоко дъх, той съедини последните две кубчета в едно.
— Квартус!
После постави изградения четиристенник до останалите три и въздъхна.
— А сега — изгледа той Келсън още веднъж, — защо си буден?
Келсън се превърголи на леглото и се изправи.
— Чух те да мърмориш нещо на латински в ухото ми. Между другото, какви са тия неща? — Той подозрително спря поглед на блестящите призми.
— Това са компонентите на Главния страж — отвърна Морган, изправяйки се на крака. — Трябваше да изляза за малко и не ми се искаше да те оставя без охрана. След като стражите са наредени по такъв начин, само аз мога да разруша конфигурацията. Ти ще бъдеш в пълна безопасност.
Морган се пресегна и събра призмите, постави два в отдалечените краища на леглото, а останалите на близките ъгли.
— Почакай малко — каза Келсън, плъзгайки се леко към края на кревата. — Къде отиваш? Ще дойда с теб.
— Нищо подобно — отвърна Морган и блъсна момчето обратно на възглавницата. — Ти ще си отспиш, а аз ще сляза долу до библиотеката на баща ти, за да потърся ключовете за разгадаване на ребуса. Повярвай, ако имаше друг начин, аз също бих поспал. А ти трябва напълно да си починеш до сутринта.
— Но бих могъл да ти помогна — вяло запротестира Келсън, удивен сякаш, че е отново в леглото. — Освен това сега едва ли ще мога да заспя.
— О, мисля, че можем да уредим този въпрос — усмихна се Морган и леко сложи ръка върху челото на момчето. — Само се отпусни, Келсън. Заспи. Сънувай по-добри времена. Спи дълбоко, мой принце. Спи непробудно.
Докато Морган говореше, миглите на Келсън потрепнаха, после очите му се затвориха и дишането му подсказа, че се е потопил в дълбок сън. Морган се усмихна и поглади разпилените му черни кичури, след което се изправи и посочи последователно към стражите:
— Примус, секундус, тертиус е квартус, фиат лукс3!
Стражите мигновено проблеснаха с нова светлина, после лумнаха около спящия Келсън, обгръщайки го в пашкул от мъгляво сияние. Морган поклати глава и се упъти към вратата.
Сега, на лов за малко полезна информация…
Половин час по-късно в библиотеката Морган не бе постигнал никакъв успех. Прегледал бе буквално всяка книга от частната колекция на Брайън и по-голямата част от общите бележки в държавната документация, но усилията му се оказаха безплодни.
Само да можеше да намери някакъв ключ: важен подчертан пасаж, някои бележки от Брайъновите ритуални стихове, поне намек за това как трябва да се пристъпи към проблема. Възможно бе, разбира се, да си представи нещата и без чужда помощ. Ала Морган мразеше да не бъде стопроцентово сигурен, когато се отнасяше до толкова важни въпроси.
Ритуалното стихотворение трябваше да задейства някакви потайни механизми. Ако това не станеше, то Келсън бе обречен, а и Морган и Дънкан заедно с него. Не бе възможно двамата с Дънкан да се борят сами за каузата на Келсън. Окултната практика просто не го позволяваше.
Само да можеше да си припомни навиците на Брайън за четене, би придобил някаква представа къде да търси. Знаеше, че някъде трябваше да съществува връзка, че Брайън навярно е оставил нещо, дори и само за да увери приятеля си, за когото знаеше, че ще тръгне по дирите. А може би ключът бе в самото стихотворение.