Разбира се, навярно нямаше причини за паника, възможно бе дори Окото на Ром, блестящо в лявото ухо на момчето, да осигури някаква защита, ако се наложеше, но при все това… Келсън бе толкова млад, толкова доверчив. Морган изпитваше задоволство, че принцът и не подозираше съмненията, които ги бяха обхванали с Дънкан през последния час. Сега момчето се нуждаеше само от доверие и сигурност. Нямаше място за съмнения.
Морган насочи вниманието си към олтара и забеляза, че Дънкан е свършил с молитвите си — необходимо условие за това, което трябваше да последва. Свещеникът се поклони още веднъж пред олтара и се извърна с лице към тях.
— Per omnia saecula saeculorum — пропя той.
Морган и Келсън отвърнаха с тържественото „амин“.
След това Дънкан слезе надолу по трите стъпалца до коленичилия Келсън. Постави ръце на челото му и отново заговори, този път със силен и решителен глас в тишината.
— Келсън Синил Рис Антъни Халдейн. Макар че връзките на пъкления свят те оплитат, макар че капаните на смъртта дебнат около теб, ти не бива да се страхуваш от никакво зло. С крилете си нашият Господ те обвива и под тях ти ще намериш убежище. — Той прекръсти главата на момчето.
— In Nomine Patris et Fils et Spiritus Sancti, Amen4.
Щом момчето повдигна глава, Дънкан се пресегна и пое брошката с Лъва от Морган, махна предпазната обвивка на закопчалката и я положи в дясната ръка на Келсън.
— Смелост, мой принце — прошепна той, сетне наново се обърна към олтара и още веднъж разпростря над него ръце.
— Domine fiat voluntas tua5.
Ръцете на Келсън леко трепереха, когато насочи позлатеното острие към лявата си длан и постави връхчето му върху кожата си. Поколеба се за миг, мислено отстранявайки болката, която неминуемо щеше да последва.
После промуши острието в дланта си.
Болка! Изгарящ огън! Непоносимост!
Почувства внезапно изтерзаната си ръка като живо същество, отделено от него, предаващо експлодиращата болка в мозъка му подобно искрици от нажежено желязо, като влудяващата погледа слънчева светлина, проникваща в незасенчени очи. Почувства острието през ръката си като промушване на нож, горещо, студено, времето струващо му се безкрайно, докато иглата преминаваше през тъканта му, сухожилията, мускулите — почувства я да се плъзга между дребните костици на ръката си, видя крайчеца на острието, по-тъмно сега, да се появява от другата страна на дланта му.
Неволно се задъха, щом брошката се закрепи на ръката му, прогорила сякаш плътта й. Той се преви на две, тихо простена, докато ръката му не запулсира с ритъма на сърцето, после здраво стисна очи, щом в орбитите им и в главата му заизбухваха светлини.
Единственото, което Морган можеше да направи, бе да се въздържи да не се притече на помощ на младия си господар. Страдание бе изписано по цялото лице на момчето, болката неистово крещеше във всяка фибра на малкото му телце. Никога не бе изглеждал толкова безпомощен.
Но и Дънкан също се бе извърнал да наблюдава. Острият му поглед напомняше на Морган да не се притичва на помощ на момчето.
Щом Келсън приклекна на пети и допря ранената ръка до гърдите си, той започна да свети с бледа, призрачна златна светлина. Сиянието се усилваше и внезапно момчето застина на място и престана да стене. Докато компаньоните му бездиханни го наблюдаваха, очите на младия крал примигаха и се отвориха със стъклен блясък, втренчени, взрени в предметите, които можеше да забележи.
Светлина… болка… вихрени цветове… пронизваща болка… студено треперене — от какво?… Болката утихва… сега съм по-добре… Вижте!… Цветове… вихрушка… лица… светло… тъмно… световъртеж… тъмнина… Татко!… Тъмнината!… Татко… тъмнината…
Татко, тъмнината…
Изведнъж тънкото тяло се свлече бавно на пода. Светлината около него изчезна.
— Келсън! — извика Морган, трескаво извръщайки лицето на момчето към светлината и опипа пулса му. — Келсън, добре ли си?
Дънкан също коленичи до него и пръстите на Морган напипаха онова, което търсеха: дори в отпуснатото тяло пулсът се засилваше. Той повдигна един от клепачите на момчето и видя, че зеницата реагира на светлината.
Пулсът зачестяваше.
— „Дясната ръка на Бога го е поразила със своята мощ“ — прошепна Дънкан и се прекръсти. — Той няма да умре, а ще живее.