Тъмно е. Вече не съм с Девет в къщата в планината. Не усещам въздействията на синьото силово поле. Най-после главата ми е прояснена, макар че не знам къде съм, нито пък имам представа как съм стигнал тук. Когато надавам вик за помощ, не чувам гласа си, въпреки че усещам как устните ми се мърдат. Пристъпвам напред с протегнати ръце. Изведнъж дланите ми засияват от лумена. Отначало светлината е бледа, но бързо прераства в два силни лъча.
— Джон — някой шепне името ми с дрезгав глас.
Размахвам ръце, за да разбера къде съм, но светлината разкрива само пуст мрак. Имам видение. Обръщам дланите си към земята, за да осветя пътя пред себе си, и тръгвам по посока на дрезгавия глас. Той продължава да шепне името ми отново и отново. Изглежда млад и изпълнен със страх. След това се чува още един глас, който грубо и отсечено изстрелва заповеди.
Гласовете стават по-ясни. Това са Сам, моят изгубен приятел, и Сетракус Ра, най-злият ми враг. Разбирам, че се приближавам към базата на могадорианците. Виждам синьото силово поле, източника на толкова много болка. Някак знам, че сега то няма да ме нарани, и без колебание тръгвам през него. Докато вървя, дочувам писък, но той не излиза от мен, а от Сам. Изтерзаният му глас изпълва съзнанието ми, докато навлизам в планината и се придвижвам през наподобяващите лабиринт тунели. Виждам овъглените руини от неотдавнашната ни битка, когато запратих кълбо от зелена лава към резервоарите с бензин в подножието на планината и те изригнаха нагоре като море от огън. Движа се през пещерата на главната зала и спираловидните ѝ рампи. Пристъпвам по извития каменен мост, по който двамата със Сам бяхме минали съвсем наскоро под прикритието на невидимостта си. Продължавам да се движа, още разклонения и коридори — през цялото това време трябва да слушам пронизителните викове на приятеля си.
Знам накъде отивам още преди да стигна там. Равномерният наклон на пода ме завежда до широката стая, опасана с килии като в затвор.
Ето къде са били. Сетракус Ра стои в средата на стаята. Той е огромен и изглежда направо отвратително. Ето го и Сам. Той е провесен в малка сферична клетка до Ра. Личният му балон за изтезания. Ръцете на Сам са разпънати високо над главата, а краката му са широко разтворени и закачени с вериги. От множеството тръбички капе някаква течност, от която се издига пара, и се стича върху различни части от тялото на Сам. Под клетката се е образувала локва от засъхнала кръв.
Спирам на десетина крачки от тях. Сетракус Ра усеща присъствието ми и се обръща, на якия му врат се полюшват трите лориенски медальона от другите деца — гардовете, убити от него. Белегът, който опасва гърлото му, пулсира от бушуващата в него мрачна сила.
— Май се разминахме с тебе — изръмжава Сетракус Ра.
Понечвам да отговоря, но от устата ми не излиза звук. Сам обръща сините си очи към мен, но не съм сигурен, че ме вижда.
Горещата течност продължава да се процежда от тръбичките и да се стича по китките на Сам: върху гърдите, коленете и стъпалата му. Гъста струйка се спуска надолу по бузата му и се стича към врата. Когато виждам как измъчват Сам, гласът ми най-после се връща.
— Пусни го! — изкрещявам.
Очите на Сетракус Ра се вледеняват. Медальоните на врата му засияват и моят им отвръща със синя светлина. Лориенският скъпоценен камък гори върху кожата ми и после внезапно избухва в пламъци, заветът ми поема нещата. Оставям огънят да обгърне раменете ми.
— Ще го пусна — отвръща той, — ако се върнеш в планината и се изправиш срещу мен.
Хвърлям поглед към Сам и виждам, че той е загубил битката си с болката, и виси в безсъзнание, с клюмнала върху гърдите брадичка.
Сетракус Ра сочи към изнемощялото тяло на Сам и казва:
— Ти решаваш. Ако не дойдеш, ще го убия, ще убия и останалите. Ако приемеш, ще ги оставя живи.
Чувам глас, който ми крещи да се махна. Девет. Изпъшквам и сядам, отварям очи. Целият съм в пот. Взирам се в назъбената дупка в стената от гипсокартон и ми трябват няколко секунди, за да дойда на себе си.
— Човече, ставай! — крещи Девет от другата страна на вратата. — Има един куп неща, които трябва да свършим!