Изправям се на колене и опипвам врата си за медальона. Сграбчвам го с всички сили, искам да заглуша крясъците на Сам, които отекват в главата ми. Вратата на стаята се отваря широко. Девет стои на прага и бърше лице с опакото на ръката си.
— Без майтап, братче. Събирай си партакешите. Трябва да изчезваме оттук.
Глава 3
Въздухът е мръсен и тежък, когато напускаме летището в Ню Делхи. Вървим по тротоара, Крейтън носи под мишница сандъка на Марина. Колите по задръстените улици се разминават на сантиметри със свирещи клаксони. И четиримата сме нащрек и се оглеждаме за най-малкия признак за тревога или за нещо, което да подскаже, че някой ни следи. Стигаме до едно кръстовище, тълпата ни притиска от всички страни. В нас се бутат жени, които крепят на главите си високи кошници, мъже носят кофи с вода, увесени на тъмните им рамене, и ни крещят да им направим път. Миризмите, шумът, физическата близост на забързания свят около нас направо ни смазват. Продължаваме да сме нащрек.
На другия край на улицата има оживен пазар, който сякаш се простира километри напред. Заобикалят ни деца с разни дрънкулки за продан и ние учтиво отказваме фигурките от дърво и бижутата от слонова кост. Удивена съм от организирания хаос, който цари във всичко, и се радвам да видя как животът тук тече по обичайния си начин. Щастлива съм, че в този момент съм далеч от нашата война.
— Сега къде отиваме? — пита Марина с висок глас, за да надвика шума.
Крейтън оглежда внимателно тълпата от хора, които пресичат улицата.
— Сега, когато сме достатъчно далече от летището и камерите му, предполагам, можем да намерим някакво…
Едно такси намалява скорост и спира пред нас, от гумите му се вдигат облаци от прахоляк и мръсотия и шофьорът отваря вратата откъм мястото на пътника.
— … такси — довършва Крейтън.
— Заповядайте, къде да ви закарам? — пита шофьорът. Той е млад и изглежда притеснен, сякаш това е първият му работен ден.
Марина или проявява съчувствие към него, или иска отчаяно да се махне от тълпата, защото скача бързо на задната седалка и маха на останалите.
Крейтън дава адреса на шофьора и сяда на мястото до него. Елла и аз се намъкваме отзад до Марина.
Шофьорът кимва и рязко натиска педала на газта, всички политаме назад и се удряме в напуканата пластмасова седалка. Ню Делхи се превръща в мъгляво петно от ярки цветове и отлитащи звуци. Задминаваме коли и рикши, кози и крави. Вземаме завоите толкова бързо, че очаквам колата да се изправи на две гуми. Толкова много пъти минаваме на косъм от пешеходци, че накрая им губя бройката. Тогава решавам, че може би ще е по-добре да не гледам толкова отблизо какво се случва. Мятаме се напред-назад и се удряме един в друг. Единственият начин да не паднем на мръсния под е да се вкопчим един в друг и във всичко друго, което можем да сграбчим.
В един момент таксито се качва на бордюра и профучава по един участък от тесен тротоар, за да избегне задръстването. Всичко е адски смахнато, но трябва да си призная, че безкрайно се наслаждавам на всяка една секунда. Годините на бягане, криене и борба са ме пристрастили към адреналина. Марина стиска здраво облегалката пред нея и не иска и да види какво се случва навън, докато Елла се е привела през нея и се опитва да види колкото може повече.
Без всякакво предупреждение шофьорът завива рязко и подкарва таксито по един път, който минава покрай дълга редица от складове. Улицата е обградена от десетки мъже с автомати. Шофьорът ни им кимва, когато прелитаме край тях. Крейтън ме поглежда през рамо. При вида на угриженото му лице стомахът ми се свива още повече. Пътят изведнъж видимо опустява.
— Къде ни водиш? — иска да знае Крейтън. — Трябва да пътуваме на юг, а ти ни караш на север.
Мартина се обръща рязко и двете с Елла ме поглеждат въпросително.
Шофьорът рязко набива спирачки и колата спира със свистене. После мъжът изскача от таксито и бързо се отдалечава. Десетина джипа и покрити камиони наобикалят колата. Всички те имат на вратите един и същ зацапан надпис, изписан с червена боя, но не мога да го разчета. Мъже, облечени в цивилни дрехи, изскачат от камионите с насочени автомати.
Сега вече адреналинът наистина ме връхлита. Така е винаги преди сражение. Хвърлям поглед към Марина и виждам ужасеното ѝ лице, но знам, че ще успее да се вземе в ръце. Запазвам спокойствие.
— Готови ли сте всички? Марина? Елла?
Те кимват.
Крейтън вдига ръка:
— Чакайте! Шест, виж камионите! Погледни вратите им!
— Какво? — пита Елла. — Какво пише на вратите?