Ан р.д./вечеря сит4 Артър
Прегледа предишните седмици. Имаше бележки най-вече за факултетни сбирки или срещи със студенти. Само една бележка представляваше някакъв интерес. Беше от 12 март и изглеждаше доста интригуваща.
Излизам. ТГ!
— Знаете ли къде е ходил на тази дата? — обърна се Артър към Мади и посочи календара.
— Нямам представа.
— А да се сещате дали не можем да разберем по някакъв начин?
Тя поклати глава.
— Единственият човек, който би могъл да знае освен професора, най-вероятно е госпожа Холмс, но не можем да я попитаме, за съжаление.
— Ако му се е налагало да вземе влак или може би самолет, лично ли щеше да уреди пътуването си?
— В никакъв случай. Беше безпощаден при подобни неща. Аз щях да го направя. Но не съм.
— Значи е използвал кола.
— Най-вероятно.
— А знаете ли какво би могло да означава ТГ?
— Боя се, че не. Не се сещам за човек от факултета или друг негов колега с подобни инициали.
Артър въздъхна и отправи още една молба — толкова настоятелна, че Мади отстъпи. Даде му десет минути и затвори вратата, като го остави сам в кабинета. Артър незабавно се зае да претърсва чекмеджетата и шкафовете, воден от калиграфските етикети на Холмс. Когато Мади се върна с известно закъснение, не беше намерил нищо за писмото от Монсерат, както и абсолютно нищо по въпроса, който Холмс възнамеряваше да обсъди с него.
След обиколка около стария двор на колежа, за да прочисти главата си, Артър се върна на паркинга. Тъкмо се канеше да се качи в джипа си, когато отново изпита онова странно чувство, че някой го гледа. Бързо се озърна, но не видя нищо подозрително. Накрая седна зад волана и потегли неспокойно обратно към Уокингам.
Връщането му в „Харп Индъстрис“ се оказа по-трудно от очакваното. Имаше чувството, че е отсъствал по-дълго, отколкото в действителност. Хора, които почти не познаваше, му хвърляха погледи крадешком, а по-близките му приятели и колеги му обръщаха прекалено много внимание. Когато стигна до кабинета си, беше изтощен да отговаря на едни и същи въпроси.
Секретарката му Пам прие спокойно завръщането му, но тя поддържаше непрекъснато връзка с него през последните две седмици и го държеше в течение на основните въпроси в работата.
— Кафе? — попита тя.
— Да, ако обичаш — отвърна той. — Колкото и да е странно, започнах да го пия със захар. Сигурно е от удара в главата.
— Ясно, със захар. Мартин идва. Искаше да му съобщя веднага щом дойдеш.
Минути по-късно Мартин Аш цъфна на вратата с огромна усмивка и два плика в ръка. Той бе в началото на шейсетте, изпечен администратор, способен да се държи както като добродушен вуйчо, така и като строг училищен директор. Днес бе целият топлота и съчувствие.
— Толкова се радваме, че си отново сред нас, Артър — рече, докато се настаняваше.
— Благодаря, че си идвал в болницата. Доколкото разбрах, точно тогава са ми правели скенер.
— Всички ужасно се безпокояхме. Донесох ти поздравителна картичка по повод завръщането ти, подписана от всички от магнитния отдел.
Артър погледна картичката и я остави.
— Готов съм да се заема отново с работата, Мартин. Давам си сметка, че сезонът е важен, така че ще трябва да си седна сериозно на четирибуквието, за да не изостанем от графика.
— Виж, никой не иска да се преуморяваш. Преминал си през много сериозно изпитание. Натоварих Стю Гелфанд да поеме нещата, докато те няма. Мисля, че е започнал да работи с твоите мениджъри, за да не излязат от форма.
Стю Гелфанд завеждаше по-малкия отдел за крайни потребители на магнити. Артър се занимаваше с индустриалната страна на бизнеса. Помежду им имаше открито съперничество за мястото на Аш след пенсионирането му и Артър не остана особено доволен, че Стю си е напъхал носа в неговите работи.
— Ще се погрижа да пратя на Стю кошница с плодове — каза той.
— И още нещо. Получих по куриер писмо от доктор Харп, което трябва да ти предам лично. Ето го.
— Нямах представа, че знае кой съм.
— Артър, мисля, че вече всички знаят кой си.
Джеръми Харп се наслаждаваше на чаша арманяк в лондонския си клуб „Будъл“, когато сервитьорът му съобщи, че гостът му е пристигнал.