Той подаде на Малори старо парче велен5, който бе стоял навит толкова дълго, че не се нуждаеше от лента или печат, за да остане в тази форма. Беше станал тъмножълт от времето. Веднъж развит, трябваше да се държи здраво за краищата, за да не се навие отново.
Малори застана с гръб към огнището, за да може огънят да освети по-добре пергамента. След малко изригна раздразнено.
— Нищо не мога да разчета! На какъв език е това?
— На келтски. Мислех си, че англичаните разбират собствения си стар език.
— Е, със съжаление трябва да ви съобщя, че не го разбирам, бароне. Ще трябва да ми разкажете какво пише тук.
Баронът го погледна разтревожено.
— Зная съдържанието му, както се е предавало устно в семейството ми, аз самият също не мога да прочета текста.
Малори остави свитъка да се свие.
— В такъв случай приключих тук. Устното ви предание няма тежест за мен. Гостоприемството ви беше достойно за уважение, но не мисля, че успяхте да ме убедите да не въздам правосъдие. Ще пощадя замъка ви, но ще изгоря селото.
— Чакайте! Моля ви! — отчаяно извика баронът. Обърна се към войниците, пръснати из голямата зала, и извика на възможно най-добрия си английски: — Моля, войници, има ли сред вас някой, който може да чете старо келтско писмо?
Залата се смълча.
Накрая някъде от дъното се чу слаб глас.
— Аз мога.
— Стани! — заповяда Малори.
— Не мога.
Малори и баронът затърсиха мъжа и го откриха легнал на носилка. Новата превръзка на корема му вече беше изцапана с прясна кръв. Мъжът носеше дрехи на копиеносец.
— Как се казваш? — попита застаналият над него Малори.
— Годфри, милорд.
— Откъде си?
— Корнуолец съм — немощно отвърна мъжът. — От Пернин.
— Как беше ранен?
— От френски меч. Мисля, че ще умра, милорд.
— Няма как да го знаеш. Само Бог знае.
— Няма да споря с рицар, но съм сигурен, че никога вече няма да видя Пернин.
— Ще видим — рече Малори. — Как си се научил да четеш келтски?
— Преди да вляза във войската, бях послушник в „Сейнт Майкълс Маунт“ в Бодмин. Научих латински. Както и стари келтски молитви. Мога да се опитам да прочета каквото има за четене, ако милорд заповяда.
— Кажи ми, Годфри от Пернин, защо си напуснал манастира?
— Бях изгонен заради прекалено мърсуване, милорд.
Малори потисна усмивката си и му подаде свитъка. Баронът нареди да донесат свещник, за да се вижда по-добре. Годфри разви свитъка и се вгледа в текста.
— Може би не знам всички думи, но повечето са ми познати. Мога да го прочета, милорд.
— Започвай тогава — рече Малори. — И също така превеждай. Но говори тихо, за да не чуят останалите.
Годфри започна несигурно и тихо, но достатъчно ясно.
— Аз, Гуидре, син на Артуир, що управляваше британците като техен крал, предавам на Бог своето истинно и пълно свидетелство. Бях тежко ранен. Несъмнено ще умра, преди да се прибера у дома, и желая да бъда погребан в замъка Малеоре, където е роден баща ми. Костите ми ще бъдат свидетели на благородното ми потекло. Онези, които ги разгледат, ще видят кралските ми ребра, които са с две повече, отколкото на обикновените хора, и са същият брой като ребрата на крал Артуир. Направих каквото заповяда баща ми, и препуснах към чужди земи, както бе направил рицарят Гуалхавад преди мен. Той не успя да върне у дома Грала Христов и уви, аз също не успях заради предателство. Видях обаче Грала със собствените си очи и затова зная, че думите, изписани по меча на баща ми, са истина. Няма да доживея да видя краля отново и той самият може да не доживее да види Грала. Моля се брат ми Синген да го намери. Не го ли направи, оставям този пергамент за потомците на Артуир. Нека бъде открит, ако е угодно Богу. За да намериш Грала, първо намери меча на Артуир, скрит в замъка Тинтагел, който е замъкът на Утер Пендрагон, бащата на Артуир. Артуир го зарови дълбоко в огромната морска пещера при кръстния знак. Нека достоен и благороден мъж от кралски произход да намери меча и така да намери Грала. Нека Бог повели това да стане.
Докато Годфри четеше свитъка, баронът кимаше енергично, сякаш си спомняше историята, както му е била разказвана като дете. Малори пък стоеше като статуя до ранения войник.