Докато Клер беше в банята, Артър се съблече и си легна. Престори се, че не я гледа, когато тя излезе, облечена в проста къса нощница, досущ като ученичка. Тя му се усмихна почти смутено и се пъхна под завивките. На изгасена светлина Артър се замисли за момичето, лежащо толкова близо до него, но скоро се унесе в лабиринта от сънища, образуващи странна смес от Камелот на Артур, „Книга на Страшния съд“ на Уилям Завоевателя и собствената му горяща къща.
13.
Англия, 1451 г.
Томас Малори дръпна завесите на спалнята и остави слънчевите лъчи да нахлуят вътре. Жена му Елизабет още спеше, но се размърда от ярката светлина и придърпа кожената завивка над очите си.
— Ясно ли е, или облачно? — попита с приглушен глас.
— Предимно ясно — отвърна Малори. — Да извикам ли дамите да ти помогнат?
— След малко. Няма нужда от бързане. Не спах добре.
— А аз спах. Много дълбоко.
Главата й се подаде бавно, подобно на язовец, излизащ предпазливо от леговището си.
— Във всеки случай не искам да виждам скоро момчетата. Толкова са изморителни, преди да се облекат и нахранят.
Дългата й черна коса беше прибрана под непривлекателно нощно боне, което я правеше да изглежда твърде достолепна за вкуса му. На Малори му идеше да го свали и да я обладае, но имаше по-належащи задачи и затова понечи да излезе от стаята и да извика гардеробиера си.
— Трябва ли да заминаваш днес?
— Налага се.
Неведнъж беше сменял живота в провинцията с войнишкия живот — конфликтите на Англия със съседите й сякаш нямаха край. Никога обаче не беше се чувствал толкова уморен от войната, колкото сега. Вярно, нищо не можеше да се сравнява с ликуването и изблика на емоции след спечелена победа на бойното поле, но това бе краткотрайно удоволствие, подобно на върховния момент при плътското сношаване. На неговата възраст предпочиташе по-приятните занимания като проспериращ рицар в Уоруикшър вместо безрадостното бъхтене и периодичните кръвожадни вакханалии на поредната кампания в Нормандия. Днес щеше да поеме на път, който обединяваше и двата свята. Не очакваше кръвопролития, но се надяваше на ликуване.
Облечен с къс жакет, бричове, наметало и меки кожени обувки, Малори излезе от личните си покои в общите помещения на имението. Подовете на голямата къща бяха покрити със стръкове дзука, навлажнени от слугите, за да се освежат. Носеше се аромат на прясно окосено сено. Бе сънувал това ухание във Франция сред вонята на обсадните лагери.
Не можеше да мине през общите помещения, без да привлече вниманието на членовете на домакинството. В него влизаха над сто прислужници и ратаи, полски работници, йомени9, селски стопани и различни арендатори, както и двама джентълмени с техните големи семейства. Конярят му напираше да докладва за състоянието на конете, пивоварят му предлагаше да опита новата продукция, а капеланът искаше инструкции относно литургията по случай заминаването му.
Малори се справи с всичко това набързо и тръгна към украсената с гоблени библиотека, където го очакваха двама от свитата му. Робърт Малори беше един от тях, далечен братовчед от Радклиф он Рийк и един от джентълмените, живеещи в Нюболд Ревъл. Другият бе Джон Алейн, верен войник, участвал в кампаниите в Нормандия, който сега служеше при него. Малори ги поздрави радостно и ги покани да седнат с него на най-близката до камината маса. Веднага се появи прислужник с поднос свинско месо и студени печени зеленчуци. Мъжете се нахвърлиха върху закуската си с ножовете и прокараха храната с разреден ейл. Робърт беше приказлив както винаги и започна да разказва изсмукана от пръстите и доста досадна история за вчерашния му лов на глигани в гората край манастира Кумб. Той беше по-млад от братовчеда си рицар, пълен тип с обемист корем и накуцваща походка благодарение на една норманска стрела, която го беше улучила преди много години в бедрото. Някой по-пламенен войник щеше да се върне във войската след оздравяването си, но Робърт бе предпочел да се уволни и да се отдаде на комфортния живот с леките жени, лова и пиенето. Джон Алейн беше различен. Корав мъж, строен и жилав, живеещ, за да служи. Водеше аскетичен живот в мъничка едностайна хижа, или по-скоро колиба, на границата на имението. Малори не си спомняше да го е виждал някога в компанията на жени, нито да пие толкова, че бойните му умения да му изневерят. С две думи, той беше идеалният човек за някои задачи.
— Готови ли сте за нашето пътешествие? — попита Малори, докато набучваше на ножа си последното парче месо.