— На младоженеца ли ще бъдем приятели, или на булката? — попита Артър на входа към градината.
Клер промълви на френски „Боже мой!“.
— Нямам подходящо облекло — обясни тя.
— Имаме предостатъчно време да напазаруваме.
Територията на манастира обхващаше 700 акра паркове и поддържани градини покрай Ейвън, но Артър се интересуваше единствено от острова, до който можеше да се стигне по мост от грижливо окосената поляна до оранжерията. Островът бе нисък, равен и затревен, само с няколко дървета и две пресичащи се, добре отъпкани пътеки. Артър посърна. Трябваше да преслуша най-малко два акра земя, а съдейки по наклона на брега и онова, което им беше казал Моби за дълбочината на реката, един хвърлен преди векове предмет можеше да се намира на два или три метра под повърхността. Дори ако мечът беше тук — а това „ако“ бе много съществено — намирането му щеше да е неимоверно трудно.
Запази притесненията за себе си — нямаше смисъл да демотивира Клер. Двамата бяха единствените посетители на острова и Артър обхвана с жест идиличната зелена поляна.
— Добре. Да кажем, че си Томас Малори и стоиш на един от бреговете. Искаш да метнеш меч в тези води, които по всичко приличат на езеро. В средата ли ще се целиш, където е най-трудно да бъде намерен? Или ще го хвърлиш по-близо до брега, за да е по-лесно да го прибереш после?
Клер постави ръце на кръста си и погледна през слънчевите си очила.
— Бих направила компромис. Достатъчно далеч от брега, за да не може някой рибар да забележи блясъка на метал, но не и в най-дълбоката част. Все пак е искал мечът да бъде намерен някой ден от подходящия човек.
Артър кимна.
— Съгласен. Да се надяваме, че е бил умен като теб.
Вечерта се очертаваше хладна. Празненството започваше в седем и половина, един час преди залеза. Същия следобед Клер си купи дълга ефирна рокля и шал. Артър се задоволи със спортното си сако. След като се увериха, че никой не проверява за покани, двамата се смесиха с група пристигащи гости и стигнаха до тентата, където си взеха ордьоври и по чаша вино. Бързо решиха, че най-безопасно ще е да стоят настрана от масите и да се навъртат край дансинга. Нито веднъж не им се наложи да твърдят, че са приятели на Джейсън от училище и че са много щастливи за него и Роуз.
Клер обяви, че Артър е доста добър танцьор за английски химик, а той отвърна, че и тя е pas mal10 за френски физик. По време на един бавен танц Артър я притисна плътно до себе си и усети гърдите й върху своите.
— Добра вечер за начало на търсене — прошепна в ухото й.
Посочи към подиума. Бащата на булката беше станал и правеше знак на оркестъра.
— Трябва да внимаваме с онзи тип. Той плаща храната и питиетата ни.
Двамата останаха назад, докато се произнасяха речи, режеха се торти и се танцуваха първи танци. Когато се стъмни, те тихо се измъкнаха до паркинга. Артър извади брезентовия сак от багажника на колата и го метна на рамо.
Полумесецът хвърляше слаба светлина, достатъчна да намерят пътя през ливадите до моста към острова, без да им се налага да палят фенерите. От острова оркестърът звучеше унесено и далечно, и ако нямаха работа за вършене, Артър като нищо щеше да придърпа Клер на хладната трева. Вместо това извади металотърсача, включи го и настрои чувствителността му за голям, дълбоко заровен предмет. Не искаше да си губи времето с монети или някое изгубено украшение.
Екскалибур или нищо.
Приел мнението на Клер, че Томас Малори би метнал меча не много близо, но и не много далеч от брега, Артър остави сака под едно дърво, сложи си слушалките и започна да обикаля в концентрични кръгове из острова. Тръгна от моста и продължи по часовниковата стрелка, докато не се върна в изходната точка. На всяка крачка извършваше пълно преслушване отляво и отдясно в радиус около метър и осемдесет, след което правеше следващата широка крачка. Когато започнаха, наближаваше десет вечерта. Артър се вслушваше за подходящия сигнал; Клер гледаше луната и звездите и слушаше оркестъра и далечния смях.
Първата обиколка отне цял час. Накрая Артър свали слушалките.