— Пускай ги да се прибират — нареди тя на Хю. — Освен ако не искаш да заседнат на пътя до юни.
— Като групата на Донър99 — подхвърлих. — Обаче не бих изял точно Муки. Много е дърт.
— Прибирайте се, дим да ви няма — каза Хю. — Само проверете още веднъж вратите на студиото, като излизате.
Това и сторихме, а за всеки случай проверихме и конюшнята. Даже се позабавих малко да раздам парченца ябълка, въпреки че моят любимец Бартълби беше умрял преди три години. Докато закарам Муки до квартирата му, снегът валеше обилно, а вятърът достигаше скорост от петдесет километра в час. Центърът на Недърленд пустееше, мощните пориви разклащаха светофарите и навяваха снежни преспи пред вратите на магазините, днес затворени по-рано.
— По-скоро се прибирай! — изкрещя Муки, за да надвика воя на вятъра. Беше завързал каубойската кърпа над носа си и така приличаше на стар разбойник.
Послушах съвета му. По пътя вятърът настървено се опитваше да преобърне колата ми като някой хулиган. Връхлиташе ме с още по-голяма мощ, докато вървях по алеята, притиснал яка към лицето си — избръснато и беззащитно пред развилнялата се колорадска зима. За да затворя вратата на фоайето, трябваше да натисна с две ръце.
Отключих пощенската си кутия и намерих едно-единствено писмо. Взех го и моментално разбрах от кого е. Почеркът на Джейкъбс се беше разкривил, но го познах. Изненада ме само обратният адрес: Мейн, град Мотън, до поискване. Не родното ми градче, но близо до него. Прекалено близо, за да се чувствам спокоен.
Почуках плика в дланта си и едва не се поддадох на желанието да го накъсам, да отворя вратата и да разпилея парченцата. Все още си представям, че го изхвърлям — всеки ден, понякога всеки час — и се питам как ли би се наредило всичко тогава. Вместо това обърнах плика. На обратната страна със същия разкривен почерк беше написано едно изречение: „В твой интерес е да го прочетеш.“
Съмнявах се, но все пак отворих плика. Извадих лист хартия, увит около друг, по-малък плик. Върху втория плик пишеше: „Прочети писмото ми, преди да отвориш това.“ Подчиних се.
Господ да ми е на помощ, подчиних се.
4 март 2014
Скъпи Джейми,
Сдобих се с двата ти имейл адреса — за делова и лична кореспонденция (както знаеш, имам свои способи), — но сега съм старец със старчески навици и смятам, че е по-добре важните неща да се изложат в традиционно писмо, по възможност написано собственоръчно. Както виждаш, все още мога да пиша, но докога — не ми е известно. Есента на 2012 получих микроинсулт, а миналото лято — още един, много по-сериозен. Надявам се, че ще ме извиниш за отвратителните драскулки.
Има и друга причина да се обръщам към теб с писмо, написано на ръка и изпратено по обикновената поща. Много лесно е да изтриеш електронно съобщение, а да унищожиш писмо, за което някой се е потрудил с хартия и мастило, е малко по-сложно. Ще добавя един ред върху опакото на плика, за да увелича шансовете си. Ако не получа отговор, ще се наложи да търся пратеник, което не ми се иска, понеже няма време.
„Пратеник“. Думата не ми хареса.
При последната ни среща те помолих да ми станеш помощник Ти отказа. Отново те моля и този път съм уверен, че ще приемеш. Трябва да приемеш, тъй като работата ми е на финалния си стадий. Остава един последен експеримент Не се съмнявам в успеха му, но не смея да го извърша сам. Нужна ми е помощ и което за мен е не по-малко важно — свидетел. Повярвай ми, че твоята заинтересованост в експеримента почти не отстъпва на моята.
Смяташ да ми откажеш, но аз отлично те познавам, приятелю, и не се съмнявам, че щом прочетеш второто писмо, ще размислиш.
Вятърът фучеше, снегът се сипеше и шумолеше като пясък по стъклата на вратата. Скоро щяха да затворят пътя за Боулдър, ако вече не го бяха затворили. Държах малкия плик и си мислех нещо се случи. Не исках да научавам какво, но чувствах, че няма връщане назад. Седнах на стълбището пред апартамента си, за да отворя плика, и в този момент един особено силен порив разтърси сградата. Почеркът беше неуверен като на Джейкъбс, редовете бяха неравни и изкривени, но аз веднага познах от кого е. И как не! Бях получавал любовни писма, някои от тях много страстни, написани от същата ръка. Прималя ми и се уплаших, че ще припадна. Наведох глава, притиснах до очите си свободната си ръка и разтърках слепоочията си. Когато ми поразмина, почти съжалих.
99
Така е известна група американски заселници, които през 1846 потеглят за Калифорния с фургони. Поредица от злополучия ги забавя и те прекарват зимата в планинската верига Сиера Невада, попаднали в снежен капан. Гладът принуждава част от хората да ядат труповете на умрелите, за да оцелеят. — Б.пр.